Вики виждаше каменни булеварди, огромни тунели зееха в стените на шахтата. А в тях тя различи по-тъмни дупки — от товарни рампи до по-малки изкопи. Сградите, къщите и градините щяха да се появят по-късно, но пещерите вече бяха почти готови. Гледайки надолу, Вики усети нещо съвсем ново за нея — естественото, защитно привличане на убежището. Но тези работници строяха хиляди пъти по-голямо убежище от обичайните. Ако единственото желание на хората беше да прекарат времето на Мрака в летаргичен сън, им беше необходимо само достатъчно пространство за спален басейн и първоначални хранителни запаси. Те вече съществуваха в общото убежище под стария градски център, което приютяваше вече почти двайсет поколения. А тази нова конструкция беше предназначена за живот в будно състояние. На места, където можеше да се осигури изолация и задържане на въздух, строежът започваше от нивото на земята. Другаде изкопът се спускаше на стотици метри дълбочина — обратният медал на тайнството, чрез което сградите в Принстън пронизваха небето.
Вики не откъсваше очи от гледката, потънала в мечти. До този момент приемаше строежа като мъгляв разказ. Малката Виктъри четеше за проекта, слушаше разговорите на родителите си на тази тема, както и коментарите по радиото. Знаеше всичко по този въпрос. Това беше причината толкова хора да мразят семейството й. Това, както и фактът, че са родени извън фазата, беше причината за забраната да излизат навън сами. Татко може да си говори колкото иска за законите на еволюцията, или колко важно е малките деца да получават възможност да опитат късмета си, и как в противен случай може да се опропасти развитието на някой гений от оцелелите. Проблемът е, че в действителност той не мисли така. Всеки път, когато Вики се опитваше да предприеме нещо със съвсем незначителен риск, той се превръщаше в олицетворение на бащинската загриженост и замисълът й беше задушаван от предпазен подплатен дюшек.
Вики проумя, че тихо се кикоти в долната част на гръдния си кош.
— Какво има? — попита Брент.
— Нищо. Само си мислех, че днес успяхме да видим как стоят нещата в действителност — със или без татко.
Изражението на Брент изрази объркването му. От всичките братя и сестри той беше единственият, който приемаше правилата буквално и се чувстваше най-виновен, когато ги нарушаваше.
— Май вече трябва да тръгваме. На повърхността има работници, които се приближават. Освен това, колко време се задържа снегът?
Вики замърмори, но се отдръпна и последва брат си през купищата вълнуващи и прекрасни неща, които изпълваха околностите на строежа. В момента дори перспективата да види снежни преспи не я привличаше неудържимо.
Първата истинска изненада за деня се появи, когато най-после се добраха до една действаща автобусна спирка. Малко встрани от навалицата стояха Джирлиб и Гокна. Нищо чудно, че Вики не успя да ги намери сутринта. Бяха се измъкнали от къщи без нея. Тя плахо тръгна през площада към тях, като се мъчеше поне да не изглежда разтревожена. Гокна й се ухили с обичайното чувство на превъзходство. Джирлиб милостиво се престори на смутен. Заедно с Брент бяха най-големите и той трябваше да прояви достатъчно здрав разум да предотврати излизането им. Четиримата се отдръпнаха от зяпачите и приближиха глави.
Шепот. Мрънкане.
Госпожица Превъзходна: Защо се забавихте толкова? Да нямахте проблем да минете незабелязано покрай копоите на Даунинг?
Вики: Не смятах, че ти изобщо ще се осмелиш. Толкова неща свършихме тази сутрин.
Госпожица Превъзходна: Например?
Вики: Например, разгледахме Новото подземно убежище!
Госпожица Превъзходна: Ами…
— Млъкнете веднага! — прекъсна ги Джирлиб. — И двете трябва да сте у дома!
— Но ние сме радиознаменитости! — изпъчи се Гокна. — Хората ни обичат!