Езр я наблюдаваше и слушаше. Все едно виждаше как разбирането изпълва мозъка на Триксия, изгражда нови връзки и несъмнено преработва всички неотдавнашни преводи. И изглеждаше напълно реално. Военните не можеха да се оплачат от цвета тартан.
И тогава Триксия направи нещо, което го изненада радостно. С почти недоловима пауза в говора, едната й ръка се отлепи от клавиатурата и грабна деликатеса. Бавно вдигна сладкиша от подложката и се втренчи в ароматизираната пяна — като че ли изведнъж си спомни какво представлява това и какво удоволствие доставя изяждането на подобни неща. После натъпка сладкиша в устата си и капки течна глазура пръснаха по бузите и брадичката й. За миг Езр помисли, че тя се изплаши, но звукът беше просто щастлив смях. Тя дъвчеше и преглъщаше… а след малко въздъхна от удоволствие. За първи път от толкова години Езр видя, че тя изпитва щастие от нещо друго извън нейния Фокус.
Дори ръцете й спряха непрекъснатите си движения. Тогава изрече:
— Така. Има ли нещо друго?
Въпросът не успя да прогони веднага смайването на Езр.
— А, хм… Не, това беше последната точка от списъка… — Каква радост! Сладкишът направи чудо! — … Само още нещо, Триксия. Нещо, което трябва да знаеш… — Може би най-после ще го разбереш! — Ти не си машина. Ти си човешко същество.
Но думите му не оказаха никакво въздействие. Може би тя дори не ги чу. Пръстите й отново барабаняха по клавиатурата, а погледът й се зарея сред образите, които визьорът й показваше, а той не можеше да види. Езр почака известно време, но всички признаци за интерес бяха изчезнали. Той въздъхна и тръгна към вратата на стаята.
И тогава — около десет или петнайсет секунди след изричането на думите — Триксия рязко вдигна глава. Лицето й отново имаше изражение, и този път по него се четеше изненада.
— Наистина ли? Не съм машина?
— Да, ти си истински човек.
— О! — каза с пълно безразличие тя и отново се наведе над клавиатурата, замърмори в микрофона на своите невидими колеги „умни глави“.
Езр тихо напусна стаята. В първите години щеше да се почувства смазан, или поне отхвърлен от самовглъбението й. Но… просто това беше нормално за „умните глави“. И той за миг успя да пробие бронята на Фокуса. Езр пое обратно по тесните коридори. Обикновено придвижването по тези извиващи се тунели с широчината на човешки рамене го изнервяше. Какво ще стане, ако някога тук настъпи паника? Какво ще правим, ако се наложи да се евакуираме? Но днес… някакво ехо погали слуха му и внезапно той осъзна, че си подсвирква.
Анне Рейнолт го пресрещна в мига, в който се появи в основния вертикален коридор на Хамърфест. Тя бутна с пръст кутията, която се влачеше след него.
— Аз ще взема това.
Проклятие! Възнамеряваше да остави втория деликатес на Триксия. Но подаде на Рейнолт кутията.
— Всичко върви добре. Ще прочетете в доклада ми…
— Точно така. И съм убедена, че предпочитате да ми докладвате лично!
Рейнолт посочи стометровата шахта. Грабна стенната спирачка, отблъсна се с крака и се спусна надолу с главата напред. Езр я последва. Докато минаваха покрай люковете на шахтата, сиянието на Изчезващата проблясваше през тънкия кристален пласт диамант. После изкуствената светлина ги обля, сгъстявайки се около тях с навлизането в дълбините на Диамант Едно. Издълбаните в стената картини изглеждаха както в деня, когато бяха направени, но тук-там ръцете и краката на минаващите бяха оставили мръсни петна по триизмерните барелефи. Не останаха много неспециализирани „умни глави“, или не бяха достатъчни, за да поддържат съвършенството, с което се ограждаха Новородените. С бавно въртене двамата се спускаха надолу покрай работните кабинети и лаборатории, които Езр вече познаваше толкова добре. Клиниката за „умни глави“. Езр я бе посещавал само веднъж. Мястото беше строго охранявано, непрекъснато наблюдавано, но в границите на нормалното. Фам беше чест посетител там. Близкият приятел на Тръд Силипан. Но Езр избягваше тази част на Хамърфест, където крадяха душите на хората.
Кабинетът на Рейнолт беше разположен в края на тунела, след лабораториите. Вратата беше съвсем обикновена. Директорът на човешките ресурси се настани на стола си и отвори кутията, която взе от Езр.
Вин се престори на невъзмутим. Огледа кабинета й. В него нямаше нищо ново — обичайните голи стени, писалище и на първи поглед разхвърляно оборудване. Дори след годините, прекарани в Бдение, тя не беше променила мебелировката. Макар никога да не го беше чувал от някого, Езр отдавна се досети, че Анне Рейнолт е фокусирана. Удивителна „умна глава“ с качества на ръководител, но все пак „умна глава“.