— Здрасти, Езр — усмихна се тя. — Бени реши, че ще искаш допълнително.
После закачи кошничката в скрепителния контакт на масата пред него. Езр кимна, без да смее да срещне очите й. Рита вече бърбореше и той се надяваше, че никой не е забелязал неудобството му.
— Киви, какви са последните прогнози за появата ни?
— Според мен ли? — усмихна се Киви. — Дванайсет години отсега нататък. Но напредъкът на Паяците в космическите полети може да ни изненада.
— Дааа — проточи Рита и хвърли поглед към Джау. — Е, само се чудехме. Да предположим, че не можем да контролираме всичко през компютърните им системи. Да предположим, че се наложи да вземем нечия страна, да се намесим във военните действия. На чия страна ще застанем?
35.
Диамант Едно беше над двеста метра дълъг и почти толкова широк. Размерите му надвишаваха всички скали на астероида. С течение на годините в кристала точно под Хамърфест беше издълбан лабиринт от пещери. На по-горните нива бяха разположени лаборатории и кабинети. Под тях се намираха личните покои на Томас Нау. А още по-надолу се простираше последното допълнение на обърнатата надолу постройка — пространство с формата на оптично стъкло, с напречен разрез повече от двеста метра. Издълбаването му изчерпи повечето от термалните багери, но Киви не се възпротиви. Впрочем, отчасти идеята беше нейна.
Трите човешки силуета почти се изгубиха в огромното пространство.
— Намираш, че е внушително или е внушително? — с усмивка попита Киви.
Томас Нау гледаше право нагоре със смаяно лице. А това не се случваше често. Още не забелязваше, че губи равновесие и бавно се издига с краката напред.
— Аз… да… Дори виртуалният макет не може да се сравни с действителността.
Киви се засмя и с тласък го върна във вертикално положение.
— Признавам си, че в макета не бях поставила осветление…
В ехоизолационни ниши по тавана бяха поставени актинови дъги. Лампите превръщаха небето в искрящ скъпоценен камък. Чрез настройване на яркостта им можеше да се постигнат почти всички светлинни ефекти, но сиянието неизменно се разпръсваше в дъга.
Баща й стоеше отдясно и също гледаше. Но не в унес и не нагоре, а в краката си. Без да обръща внимание на скритата тържественост на мига, той зачопли из неравните бразди, оставени от багерите в диамантения под.
— Тук няма никакъв жив организъм. Никакъв! — и се намръщи.
— Това ще бъде най-големият парк, който някога си изграждал, Папа! Девствено кътче за работа!
Чертите на лицето му се отпуснаха. Ще работим заедно по този проект, Папа! Можеш да ме научиш на толкова нови неща! Паркът щеше да бъде достатъчно просторен дори за истински животни, например дори летящи котенца. Последните бяха преди всичко сън, отколкото спомен от времето, което Киви и родителите й прекараха в лагера за заминаване на Триландер.
— Паркът ще бъде голям, Томас, дори за стандартите на Чуенг Хо. Не най-големият, но…
— Но вероятно най-красивият — Нау се наведе и потупа Али по рамото.
— Да.
Да, вероятно ще бъде най-красивият! Папа винаги е бил първокласен създател на паркове. А сега от петнайсет реални години живот той беше фокусиран в своята специалност. Всяка година от това време изобретяваше нови и нови чудеса. Неговите бонзаи и микропаркове вече надминаваха и най-изящните на Намджем. Дори фокусираните биолози на Новородените вече можеха да се сравняват с най-добрите на Чуенг Хо, след като получиха достъп до библиотеката на флотилията.
А когато Изгнанието свърши, Папа, когато най-после те освободят, ще осъзнаеш какви чудеса си направил в действителност!
Погледът на Нау шареше из огромната искряща пещера. Сигурно си представяше какви пейзажи могат да се поддържат — савана, прохладна джунгла, планинска поляна. Дори магията на Али не беше в състояние да създаде повече от една екосистема едновременно, но тук имаше възможност за избор…