— А какво мислите за езеро? — усмихна се Киви.
— Моля?
— Код: мокра вода в библиотеката — и Киви настрои визьора си към картината.
— Хмм… не си ми казала нищо за това!
Върху диамантените стени се очерта един от горските проекти на Али. Но в средата на пещерата се появи езеро. Ставаше все по-голямо и по-голямо, докато достигна планинските острови, които изглеждаха на километри разстояние. От пристана-беседка в подножието на хълма под тях се отблъсна лодка. Известно време Томас остана смълчан.
— Божичко! Та това е имението на чичо ми в Северната лапа. Там прекарвах лятото.
— Знам, порових в биографията ти.
— Прекрасно е, Киви, дори ако не е изпълнимо.
— Защо да е неизпълнимо? Разполагаме с достатъчно лед на повърхността. Така ще създадем и допълнителен резервоар за вода — тя посочи в далечината, където се разливаше езерото. — Ще издълбаем още малко далечния край на пещерата и ще изглежда, като че ли извира от скалата. Ще съберем достатъчно видеотапети, за да придадем реалистична далечна перспектива.
Това не беше съвсем сигурно. Видеотапетите от повредените космически кораби бяха претърпели значителни вакуумни повреди. Но нямаше значение. Томас обичаше да носи команден шлем и беше възможно отдалечените декори да се боядисат за всеки, който не желае да гледа във визьора си.
— Нямах това предвид. Не можем да направим истинско езеро. Не и в условия на микрогравитация. Всяко потрепване ще го изплиска по стените.
Усмивката на Киви стана още по-широка.
— Стигнахме до истинската изненада! Мога да го направя, Томас! От повредените кораби свалихме хиляди сервоклапи — повече отколкото ще са ни нужни за каквото и да е. Ще ги поставим на дъното на езерото и ще ги оградим с мрежа локализатори. Така вълните на езерото лесно ще бъдат поставени под контрол.
— Ти наистина обичаш да стабилизираш неустойчивата природа — засмя се Томас. — Киви! Е, добре… постигна го при астероида, можеш да успееш и тук.
— Разбира се — сви рамене тя. — Ако намаля крайбрежието, ще са ми достатъчни дори само локализаторите на Новородените.
Томас се обърна и я погледна. Виденията бяха изчезнали от погледа му. Беше се върнал в студения стерилен свят на диамантената пещера. Но зърна чудото и тя беше сигурна, че му е харесало.
— Ще бъде великолепно… Изисква много ресурси и още повече работа.
Нямаше предвид труда на „умните глави“. Дори Томас Нау не гледаше на фокусираните като на истински хора.
— Това няма да промени графика на важните задачи. Клапите са непотребни, а от локализаторите имаме предостатъчно. А и хората ми дължат толкова услуги.
След малко Нау изведе жена си и „умната глава“ от пещерата. Киви за пореден път го изненада. Само този път изненадата бе по-зрелищна от обичайно. Проклятие! Това беше просто допълнително основание за нуждата им от локализатори в Хамърфест. Хората на Рейнолт още не бяха проверили устройствата. Колко ли сложни можеха да бъдат? Остави проблема за по-късно! Киви твърдеше, че може да направи някакво подобие на езеро дори с локализаторите на Новородените.
Понесоха се нагоре през по-долните нива, като кимаха на различните поздрави и ръкомахане на техниците — и Новородени, и Чуенг Хо. Оставиха Али Лин в парка — неговото работно място. Бащата на Киви не беше затворен в „позлатената“ клетка на Хамърфест. В действителност неговата специалност беше насочена към откритите пространства и живите организми. Поне Томас Нау представи по този начин въпроса пред Киви. Звучеше достоверно и означаваше, че момичето няма да бъде принудено постоянно да наблюдава обичайните за фокусираните операции. Същевременно забавяше нейното неизбежно приближаване към прозрението.
— Трябва ли да ходиш в лагера, Киви?
— Да, имам няколко поръчки. Ще видя някои приятели.
Да изпълня някои поръчки и да събера няколко услуги.
— Добре — той я изпрати нагоре с целувка, която можеше да се види от самия край на коридора. Няма значение! — Справи се отлично, любов моя!
— Благодаря — усмивката й беше ослепителна. Вече над трийсетгодишна, Киви Лизолет още се нуждаеше от неговото одобрение. — Ще се видим довечера.
Тя се понесе нагоре през централния вертикален коридор, като се отблъскваше с ръце от стените — все по-бързо и по-бързо и прелиташе като ракета покрай останалите движещи се в шахтата хора. Киви все още всеки ден се упражняваше в центробежната камера с гравитация 2 G. Не се беше отказала да тренира и убийствените бойни изкуства. Това беше всичко, което запази от влиянието на майка си. Или поне всичко, останало на повърхността. Несъмнено голяма част от бликащата й енергия беше някакво неосъзнато желание да се хареса на майка си.