— Знам… През всички години, които прекарах сред Чуенг Хо, вие говорехте точно това на хората. И го повтаряте от векове. Извинете, Фам. Винаги съм смятал… Никога не съм вярвал, че родното ми място може да загине… толкова скоро…
— Чудя се…
Фам огледа командната зала на флагманския си кораб и малките екрани, които предаваха командните зали на останалите трийсет кораба от флотилията му. Бяха по средата на пътя. Само трима или четирима на всеки команден мостик. Това беше най-отегчителната работа в космоса. Но флотилията на Нувен беше една от най-големите, потеглила за Срещата. Над десет хиляди Чуенг Хо спяха в камерите за летаргичен сън на неговите кораби. Точно преди един век напуснаха Терню и летяха в ято на разстояние, при което защитните щитове на корабите не можеха да си взаимодействат. Най-отдалечената командна зала беше на около четири хиляди светлинни секунди от флагманския кораб на Фам.
— Остават ни още двайсет години полет до Намджем — продължи Фам. — Дълго време, ако решим да го прекараме в Бдение. Може би… това ни дава възможност да докажем, че всичко, което говорех, наистина може да се осъществи. На Намджем ще цари пълен хаос, когато пристигнем. Но ние ще им окажем помощ при измъкването от планетарния капан. Разполагаме с достатъчно хора.
Седяха в командната зала на „Далечен взор“, кораба на Сами. Командният мостик беше почти оживен. Пет от трийсетте командни пулта бяха заети. Сами поглеждаше от пулт към пулт. Най-накрая отново вдигна очи към Фам Нувен. По лицето му се разливаше нещо като надежда.
— Да… имаме основателни причини да побързаме за Срещата…
Встрани бяха задействани програмите за график, които вече разработваха идеята.
— … Ако използваме запасите за непредвидени обстоятелства, ще успеем да поддържаме почти сто души на кораб в Бдение през целия полет до Намджем. Ще бъдат достатъчни, за да проучат положението и да съставят планове за действие. По дяволите! След двайсет години ще координираме действията си и с други флотилии!
Сами Парк отново се превърна в командира на флотата. Взираше се в изчисленията, обмисляше възможностите.
— Да, флотилията на старата Земя е на по-малко от четвърт светлинна година от нас. Половината от всички пратеници също са на по-малко от шест светлинни години разстояние. Разбира се, дистанцията непрекъснато намалява. Какво ще правим със Сура и останалите Чуенг Хо, които вече са в системата?
Сура щеше да оцелее. Тя разбираше посоката, в която се въртеше Колелото на съдбата, дори да не вярваше, че може да бъде променена. Още преди век премести главната си квартира от Тарелск. „Лагерът“ й беше на безопасно място в астероидния пръстен. Тя щеше да се досети какво ще опитва да направи Фам. Първата вълна от доклади вероятно вече се носеше към тях. Може би наистина съществуваше Богът на цялата Търговия. Със сигурност се виждаше намесата на една „Невидимата ръка“. Срещата на Намджем нямаше да протече така, както Фам си представяше.
Година след година флотилията на флотилиите се съсредоточаваше около Намджем. Пет хиляди светлинни лъча — като светулки, които се забелязваха от светлинни години разстояние, и от хиляди — при наличие на приличен телескоп. Година след година пламъците, излизащи от дюзите на включените на режим деселерация двигатели, прорязваха космическия мрак — изящна падаща светлинна топка, отразена в илюминаторите на всеки пристигащ кораб.
Пет хиляди космически кораба. Повече от милион човешки същества. Корабите превозваха машини, които можеха да превърнат в прах светове. Корабите превозваха компютърни мрежи и библиотеки… И всичко събрано на техните бордове не представляваше и искрица падаща светлинка в сравнение с могъществото и ресурсите на цивилизация като Намджем. Как една светулка да спаси сриващия се колос? Фам проповядваше отговора на този въпрос лично и през мрежата на Чуенг Хо. Местните цивилизации бяха затворен капан. Всяка катастрофа би ги унищожила, но с малко подкрепа отвън те имаха шанс да оцелеят. А при по-заплетените случаи — като Намджем, когато усъвършенстваното с поколения най-накрая се сриваше от само себе си — дори тези бедствия произлизаха от самата природа на затворената система. Правителството имаше прекалено малки възможности за избор, прекалено големи дългове. В крайна сметка цивилизацията щеше да бъде пометена от варварщината. Но от чужда гледна точка, нова автоматика — това бяха неща, които Търговците можеха да доставят. И Фам Нувен твърдеше, че точно там се крие разликата. Сега му се удаваше удобен случай да докаже тезата си, не просто да я изложи пред събралите се. Двайсет години обаче не бяха напълно достатъчни, за да се подготви.