Такава маса не спира лесно. Последваха още сблъсъци, и още… Някакъв скърцащ, усукващ се ад. Нивата на града се срутваха по-лесно от металните и енергийни цистерни, докато корабът и мегаполисът около него се сливаха в една-единствена развалина.
Всичко продължи не повече от двайсет секунди, но когато свърши, всички висяха на предпазните си колани над повърхността на Тарелск. По огънатите стени проблясваха светлинки, а от екраните не беше останало нищо. Фам разкопча предпазния си колан и стъпи на крака върху тавана. Около вентилационните решетки се стелеха облаци прах, но скафандърът му не беше повреден. Командният мостик представляваше смукващ вакуум. По командната уредба се чуваше как Сами си проправя път през разрушенията. На борда на „Далечен взор“ се намираха петстотин души… до преди няколко мига.
— Флотски командир, загубили сме цялото товарно отделение. Ще минат Ксек, докато изнесем труповете… Ние…
Фам се покатери по стената, добра се до един илюминатор и го отвори с трясък. Налягането се изравни със съскане.
— Сами, какво става с наземния екипаж? Добре ли са?
— Да, сър, но…
— Събери всички. Останалите могат да се заловят със спасителни работи, но ние излизаме навън… — И ще сритаме нечии задници!
Следващите Ксек всичко беше объркано. Толкова много неща се случиха едновременно. През всичките тези години грижливо планиране никой изобщо не беше предвидил възможността операцията да завърши с наземна битка. Бойците на Чуенг Хо дори не бяха истински войници. В средновековна Канбера Фам Нувен бе виждал повече кръв и смърт, отколкото повечето от тях бяха сънували през целия си живот.
Но и противниковата страна също нямаше истинска армия. Безумното правителство на Тарелск дори не беше предупредило населението за предстоящия сблъсък. По свое усмотрение хората се бяха изтеглили от най-високите нива, но все пак милиони загинаха при катастрофата. Екипите на Фам си проправяха път надолу към суперметрото на второ ниво. Нямаха връзка с останалите ударни групи. Само няколко години деляха жителите на Тарелск от постигането на най-високите технологии и най-доброто образование в цялото Обитавано от хора космическо пространство. Те разбираха бедствието, и повечето разбираха също какво бяха направили техните обезумели управници. Но останаха безсилни пред системите, които последното им правителство използва срещу тях.
В слушалките на Фам прозвуча трясъкът от приземяването на още един кораб — на около трийсет километра разстояние.
— Сър, тук всичко работи… срещу нас. Изгубих петнайсет от хората си на спирката на метрото.
— Какво да се прави, Дав. Разполагаш с импулсни бомби. Използвай ги! След това въведи в устройствата им нашата автоматика!
Екипът на Сами се отдалечаваше все повече и повече от хората на Фам. Минаваха през същите пукнатини в металните корпуси, но при всеки завой Сами тръгваше в противоположната посока. Отначало на Фам това не му направи впечатление. Връзката през стените все още беше задоволителна, а разделени ставаха по-трудна мишена. По дяволите, Сами вече е доста на изток и надолу! Изведнъж групата на Фам бе заобиколена от местни. Някои твърдяха, че са системни специалисти — хора, които могат да им покажат къде да се опитат да противодействат на автоматичния контрол.
— Сами, чакай!
Връзката предаваше само образи със забавен кадър и Фам не можеше да види какво правят Сами и хората му. Но те неизменно се отдалечаваха. След миг чу:
— Фам, пробиваме си път през отломките в двора на университета. Тук е имало взрив и…
Замръзнала картина от екипа на Сами се появи във визьора на Фам. Затревена площ като в парк. Поне двайсетина местни тичаха към камерата. Никой не носеше скафандър. Но високо горе, близо до тавана, се рееха кълба прах и разпилени документи. Аудиоканалът се изпълни с пронизително пращене от предаваната информация. Втора картина се оформяше бавно. Хората на Сами се бяха заели с апаратурата за индустриален ремонт. Огромна тълпа извираше от нищото. Сред тях имаше и деца. Вероятно мястото някога е представлявало една от онези обърнати наопаки кули. Гласът на Сами прозвуча в слушалките.