— Това са моите хора, Фам!
Фам си спомни, че членове от семейството на Сами живееха на Тарелск и бяха учени. Проклятие!
— Не се отклонявай от задачата, Сами! Това място има повече застроена площ отколкото всички градове на равна по големина планета! Шансовете да проверим всички нива са нулеви!
— Не са нулеви! — гласът заглъхна и думите станаха неразбираеми. — … не съм ти казвал, изглеждаше незначително… Но аз направих така, че „Далечен взор“ да спре близо до Политехниката.
Проклятие! Двойно проклятие!
— Виж, можем да ги спасим, Фам! Освен това… те ни очакват. Някои от хората на Сура също са тук. Между другото, те са се добрали до плановете за управление на системата… и до някои от софтуерните промени на новия режим. Фам, те смятат, че знаят къде са слабите им места.
Може би беше за добро, че Сами кроеше собствени планове. Като наземни бойци Чуенг Хо бяха кръгла нула. Но плановете за управление на системата даваха възможност за ход срещу правителството и неговата контролна мрежа.
Десет Ксек по-късно Фам установи връзка с безумците, които се наричаха управници — шестима паникьосани мъже със зачервени очи. Главнокомандващият им носеше униформа, която вероятно някога е била шита за поддръжка на парковете. Бяха стигнали края на своята цивилизация.
— Безсилни сте — каза им Фам. — Само можете да влошите още повече положението.
— Глупости. Ние управляваме Тарелск. Унищожихме и вас, и ненаситниците на Мареск. Ресурсите ни са напълно достатъчни за самостоятелността на Тарелск. Когато си отидете, ние ще установим нов ред.
Картината се разми и избледня. Фам така и не разбра дали прекъсването беше умишлено, или просто системата за връзка се развали. Но това нямаше значение. Разговорът продължи достатъчно дълго, за да установи непреклонността им. Но хората на Фам Нувен разполагаха с хардуер и софтуер, които превъзхождаха наследените от Намджем. С тяхното оборудване и помощта на местното население безумното правителство нямаше да се задържи повече от няколко Ксек.
А когато то си заминеше, започваше същинската работа по Избавлението.
39.
Великата среща на Чуенг Хо се проведе 20 Мсек по-късно. Слънчевата система на Намджем все още беше опустошена зона. Алджин беше почти безлюден, а света на Намджем приютяваше населението му, за да не загине от глад. Най-малката луна, Мареск представляваше радиоактивна пустиня. Възстановяването на спътника щеше да отнеме столетия. Почти един милиард души намериха смъртта си там. Но последната доставка с хранителни запаси беше спасена. Агроавтоматиката на външната система беше приведена отново в действие и тя осигуряваше храна за двата милиарда останало на Тарелск население. Автоматиката на Намджем претърпя сериозни повреди и работеше с десет процента от капацитета си отпреди катастрофата. Хората от системата Намджем, оцелели досега, трябваше да я възобновят. Но нямаше да има упадък, нямаше да започнат от Мрачната ера. А правнуците на оцелелите щяха да се чудят на ужасите на това време.
Все още не бяха избрали цивилизовано място за провеждане на Великата среща. Фам и Сура се придържаха към първоначалното си решение — срещата да се проведе в Зева Бризго, най-пустото място в средната система. Поне там нямаше да се налага да разглеждат разрушения и да решават местни проблеми. От Зева Бризго само един синьо-зеленикав диск и три светли точки подсказваха за съществуването на Намджем и трите му луни.
Сура Вин хвърли и последните си резерви от астероида, за да изгради лагер за Великата среща. Фам се надяваше, че успехът, постигнат от Чуенг Хо, ще я впечатли.
— Ние спасихме една цивилизация, Сура! Сега най-после ще ми повярваш. Можем да бъдем нещо повече от потайни Търговци.
Но Сура Вин вече беше много стара. В Зората на цивилизацията медицината обещаваше безсмъртие. В първите хилядолетия прогресът се появи бързо. Постигнаха удължаване на живота до двеста, дори до триста години. Но след това всяка крачка в тази посока беше по-незначителна и по-скъпа. И постепенно човечеството изгуби още една от своите наивни мечти. Камерите за летаргичен сън отлагаха смъртта с хиляди години, но дори при най-усъвършенстваната медицинска апаратура не можеше да се очаква много повече от петстотин години реален живот. Това бе пределната граница на човешките възможности. А приближаването на тази граница взимаше ужасни жертви.