Навсякъде гъмжеше от хора, които се смееха и от време на време спореха помежду си. Носеше се духова музика. Но всички бяха толкова странни, че известно време Юнърбай не забеляза най-важните подробности.
Той се остави навалицата да го повлече със себе си. Представяше си колко напрегнати се чувстват Арла и Брун сред тази тълпа непроверени непознати. Но двете се справиха чудесно, сляха се с бърборещото мнозинство и небрежно не изпускаха Юнърбай извън обсега на ръцете си. След няколко минути тримата бяха отмъкнати до брега. Около тях някои хора размахваха запалени пръчици тамян, но от дъното на кратера се издигаше по-силна миризма. Лекият бриз разнасяше бързо серните изпарения. В средата на залива, сред водата, имаше разтопена скала, грейнала в червено, ултрачервено и жълто. Призрачни кълба пара я заобикаляха от всички страни. В това водно пространство никой не се притесняваше за наличието на дънен лед и левиатани, макар че едно вулканично изригване щеше да унищожи всичко наоколо.
— Проклятие! — неволно възкликна Брун и се блъсна в Юнърбай. — Погледнете във водата! Хората се давят!
Юнърбай погледна за миг в посоката, която тя сочеше.
— Не се давят! Те са… в името на Мрака! Те си играят във водата!
Потопените наполовина фигури носеха нещо като понтони, които ги предпазваха от потъване. Тримата просто седяха и се взираха към тях. Изведнъж Хрункнер установи, че не само те са смаяни, макар че повечето от заобиколилите ги зрители се мъчеха да прикрият ужаса си. Защо някой ще си играе на удавник? В по-топлите времена — може би за военни цели — и Сродниците, и Съглашението строяха военни кораби.
Двайсетина метра под каменния парапет още един шегаджия се бухна във водата. Изведнъж на Юнърбай му се стори, че водната ивица е ръбът на бездънна пропаст. Той отстъпи. Искаше да избяга от писъците на удоволствие или ужас, които се носеха над водата. Тримата прекосиха долната площадка и се отправиха към украсените с лампички дървета. Тук на открито се виждаше небето и стените на огромния кратер.
Беше ранен следобед, но с изключение на студените светлинки по дърветата и топлите отблясъци от центъра на кратера, беше тъмно като в нощ. Слънцето надзърташе към тях — бледо петънце в небето, червеникав диск, изпъстрен с миниатюрни черни точици.
Първият ден на Мрака. Религиите и народите имаха незначителни разногласия за точната дата. Новото слънце се раждаше сред взрив от ослепителна светлина, макар че досега жив човек не я беше виждал. Но след изригването слънцето постепенно отслабваше. Това продължаваше почти през целия Период на светлина. През изминалите три години слънцето се превръщаше в блед диск, а топлината му не беше достатъчна дори да стопли нечий гръб по обяд. Светлината беше толкова слаба, че можеше да гледаш право в светилото с незащитени очи. А през последната година през целия ден се виждаха по-ярките звезди. Дори тогава началото на Периода на мрак не беше обявявано официално. Просто това бе признак, че зелените растения повече няма да растат. Че е най-разумно да си складирал хранителните запаси дълбоко в убежището си. Че отглежданите грудки и корени вече са единствената храна, която ще поддържа съществуването ти, докато настъпи времето да се оттеглиш под земята.
И така, в постепенното спускане към забвението кое характеризираше настоящия момент — или поне деня? Кое отбелязваше Първия ден на Мрака? Юнърбай вдигна очи към слънцето. Цветът му наподобяваше нагорещена готварска плоча, но беше толкова слабо, че не усети топлинка. Светлината нямаше да намалява повече. Просто светът ще става по-студен, и по-студен, и още по-студен. Само светлината на звездите и бледото сияние на този червеникав диск ще разпръскват мрака. Отсега нататък въздухът винаги ще бъде прекалено вледенен за нормално дишане. През последните поколения в този момент започваше трескавото трупане на запаси в индивидуалните убежища. През последните поколения този момент беше съпътстван с мигове на изключително благородство и долни, страхливи предателства. В този момент всички, които не бяха напълно подготвени, се сблъскваха със същността на Мрака и студа.
Тук. Днес. Хрункнер насочи вниманието си към хората на площадката, застанали между него и дърветата. Сред тях имаше и такива — по-възрастни индивиди и неколцина от настоящото поколение — които вдигаха ръце към слънцето, после докосваха с благодарност земята и нейното обещание за дълъг спокоен сън.