— Вие какво ще предпочетете, колеги, да влезете в открита битка с врага или да минете още веднъж през тази тълпа?
— Разбира се, че ще заложа на тълпата — сериозно отговори Арла Ъндъргейт. — Но… точно тази е много необикновена…
— Плаши те, нали? — неловко прозвуча гласът на Брун.
— Аха — съгласи се Арла. — Забелязахте ли, че повечето от хората тук също са изплашени? Не знам, но като че ли всички те… всички ние… сме се превърнали в мързеливи горски феи. Като погледнеш нагоре и видиш Мрака, когато осъзнаеш, че слънцето се е скрило… се чувстваш невероятно нищожен.
— Така е… — Юнърбай не се сети какво да добави. Двете млади сътруднички бяха родени извън фазата. И със сигурност представите на традиционалистите не бяха набивани в главите им цял живот. Въпреки това изпитваха същите стаени опасения както и Хрункнер Юнърбай. Стана му любопитно. — Хайде, въжената станция е някъде наоколо.
41.
Повечето от резиденциите на средното ниво бяха огромни каменни постройки. Предните жилищни помещения бяха изградени от твърда дървесина, а през тях се стигаше до естествените пещери в стената на кратера. Хрункнер очакваше да види някакво подобие на Къщата на хълма, но направо се разочарова от гледката. Къщата на Ъндърхил приличаше на вила за гости към някоя от истинските резиденции. По-голяма част от вътрешното пространство беше разделено между телохранителите от Службата за сигурност. А сега, докато шефът пребиваваше в резиденцията, охраната беше удвоена. Юнърбай беше уведомен, че безценният му товар вече е доставен на местоназначението и че скоро ще го извикат. Арла и Брун получиха разписка, че са го довели без произшествия и Хрунк бе въведен в не много обширната служебна приемна. Следобедът му мина в четене на доста остарели новинарски списания.
— Сержант! — гласът на генерал Смит прозвуча от вратата. — Извинявай за закъснението.
Беше облечена в комендантска униформа без отличителни знаци. Точно такава обикновено носеше и Страт Грийнвал. Стройната й изящна фигура почти не бе променена, но движенията й изглеждаха малко сковани. Хрункнер я последва през охранителния сектор и по извитата дървена стълба.
— Извадихме голям късмет, сержант. Шерк и аз сме горди с твоето откритие.
— Да, мадам. Рачнер Тракт състави графика — стълбището се виеше между нефритените стени. — Къде са децата? — въпросът се изплъзна съвсем неволно от устата му.
Смит се поколеба. Очевидно търсеше в думите му някакво неодобрение.
— Младша се записа в армията миналата година.
Така дочу и той. Толкова време мина, откакто видях за последен път малката Виктъри. Запита се как ли ще изглежда в униформа. Открай време беше упорито малко създание. Капризите й граничеха с приумиците на Шерканер. А дали Рапса и малкият Хрунк са някъде тук?
Стълбите ги изведоха извън стените на кратера. Тази част от резиденцията навярно съществуваше още от ранните години на Чезнещото слънце. Но преди тук се простираха открити градини и покрити с плочи дворове. Сега трикрилният кварцов прозорец се изпречваше на пътя на Мрака. Стъклото омекотяваше всички цветове от ултраспектъра, но изгледът пак беше пуст и безжизнен. Светлините на града примигваха на дъното, заобикаляйки разположеното в средата езеро с цвят на жарава. Ледена мъгла се стелеше над водата и меко отразяваше всички отблясъци на града. Генералът закри гледката, докато го водеше към личните покои на първия собственик — както предположи Юнърбай. После го въведе в просторна, ярко осветена стая.
— Хрунк! — Шерканер Ъндърхил се подаде сред натъпканите възглавници, които образуваха мебелировката.
Със сигурност са останали от предишния собственик. Юнърбай не можеше да допусне, че генералът или Ъндърхил ще изберат такива десени.
Ъндърхил се заклати сковано през стаята. Ентусиазмът далеч надхвърляше подвижността му. Водеше огромна дървеница-водач на каишка. Съществото търпеливо го насочваше в правилната посока, докато стигнаха вратата на стаята.
— Боя се, че за броени дни изпусна Рапса и малкия Хрунк. И двамата не са малчуганите, които помниш. Вече са седемнайсетгодишни! Но генералът не одобрява обстановката тук и ги изпрати обратно в Принстън.