Смит отново кимна.
— А аз се хващам на бас, че Сродниците бдят над този прах по-внимателно, отколкото тийфърите пазят своите свещени скъпоценни камъни.
— Точно така. Екипът на Тракт не е успял да се добере до крайния продукт — Хрункнер посочи с крайчеца на една от ръцете си скалното брашно. — Надявам се, че количеството ще бъде достатъчно, за да докажеш, че сме попаднали на находка.
— О, да, напълно достатъчно!
Юнърбай се втренчи смаяно в Шерк.
— Но ти разполагаш с праха едва от четири часа!
— Познаваш ме, Хрунк. Тук може да съм във ваканционен курорт, но си имам любими занимания. И разбира се, лаборатория, в която да работя. При подходящо осветление твоето скално брашно тежи почти половин процент по-малко от нормалното… Поздравления, сержант! Ти си открил антигравитацията!
— Аз… — Трига Дийпдъг беше напълно уверена в това, но до този момент Юнърбай не можеше да повярва в откритието. — Страхотно, господин Мигновен Анализ. И как действа?
— Сега ме хвана натясно — Шерканер преливаше от радост. — Ти си открил нещо напълно ново. Защо дори да не кажем… — той млъкна, очевидно търсейки думи. После продължи: — Е, много е странно. Направих опит да дестилирам по-фините частици прах. И знаеш ли, нищо не излезе. Не можеш да дестилираш антигравитационни частици. Мисля, че се наблюдава някакъв вид групов ефект. Лабораторията ми тук не е оборудвана подходящо. Утре заминавам за Принстън с първия полет. Освен вълшебното тегло, открих още нещо, което е изумително. Тази високопланинска глинеста почва винаги съдържа диамантени форами. Но в този прах и най-малките форами — шестограмчета с размери една милионна от милиметъра — са с хиляди. Искам да проверя за наличието на класически находки в праха. Възможно е частиците на тези форами да си взаимодействат по някакъв начин. Може… — и Шерканер Ъндърхил се впусна в десетки хипотези и планове за безброй тестове, с които да изтръгне истината от своите теории.
Докато говореше, като че ли годините отпадаха от гърба му. Всичките му ръце още трепереха забележимо, но беше пуснал каишката на дървеницата-водач. Радост звънтеше в гласа му. Беше обзет от същия ентусиазъм, който заразяваше неговите студенти, Юнърбай и Виктъри Смит да градят един нов свят. Докато той говореше, Виктъри се изправи, приближи се и седна близо до него. Десните й ръце обвиха раменете му в силна, подкрепяща прегръдка.
Юнърбай усети, че неволно се усмихва на Шерканер, пленен от неговите думи.
— Спомняш ли си всички неприятности, с които се сблъска при детското радиопредаване? Да кажем: цялото небе може да бъде наше убежище. Боже, Шерк, кой се нуждае от ракети при наличието на това вещество? Ще можем да полетим в космоса с истински кораби. Най-накрая ще открием какво предизвиква тези светлинки, които видяхме в Мрака. Може дори да открием нови светове!
— Да, но… — започна Шерканер, но изведнъж се отпусна немощно. Като че ли маниакалният ентусиазъм, проявен от някой друг, го накара да осъзнае проблемите, които се изправяха между мечтата и реалността. — Но… хм… Но нашето съревнование с Преподобната Педуре и Сродниците все още не е завършило…
Хрункнер си спомни разходката през гората на дъното на кратера. Все още трябва да се учим и как да живеем в Периода на мрак.
Тежестта на годините отново се стовари върху Шерканер. Той посегна да погали Мобиай и с две от ръцете си хвана каишката на животното.
— Да, доста проблеми стоят пред нас — после сви рамене, една равносметка за възрастта и неосъществимите си мечти. — Но не мога да направя нищо за спасението на света извън Принстън. Засега тази вечер е най-добрата ми възможност да видя как хората ще реагират при настъпването на Мрака. Какво мислиш за нашия Първи ден на Мрака, Хрунк?
Срутване от висините на надеждата. Сблъсък с ограниченията на расата на Паяците.
— Беше… страшничко, Шерк. Нарушихме всички правила, едно по едно. Днес следобед видях какво е останало. Дори ако спечелим битката с Педуре, не съм сигурен какво ще постигнем в крайна сметка.
Изражението на Шерканер се озари от обичайната му насмешлива усмивка.
— Положението не е толкова лошо, Хрунк! — той бавно се изправи на крака и Мобиай го поведе към вратата. — Повечето от хората, останали в Калорика, са глупави богаташи по рождение… Нормално е да очакваш да се държат разпуснато. Но човек все още научава нещо, докато ги наблюдава… — той махна към генерала. — Ще се разходя около долния край на пръстена, скъпа. На тези младежи може да им хрумне интересна идея.