— Джирл, мисля, че това е направено просто за забавление — заяви Вики.
За първи път не подхвърли някоя шега. Мразеше, когато чужди хора се подиграваха със семейството й дори непреднамерено. Джирлиб сви рамене в знак на съгласие.
— Да, права си. Колкото повече разглеждаме, толкова повече се забавляваме! Ха-ха! — той спря пред последната витрина. — Дори те го признават! Чуйте последния надпис: „Ако сте стигнали дотук, вие сте разбрали колко безумни са твърденията на Чундра Келм. Но в такъв случай какво представляват Изопаченията? Фалшификати от непотвърдени разкопки? Или рядко естествено свойство на метаморфна скала? Преценете сами…“ — гласът му заглъхна, а вниманието му се насочи към ярко осветен куп скали в центъра на залата, закрита досега от преграда.
Джирлиб вдигна два от краката си и заподскача към потъналата в светлина изложба. Наистина преливаше от възторг, когато се надвеси над купчината. Всяка скала беше показана поотделно. Всички бяха озарени в цялата палитра на слънчевия спектър и просто приличаха на нешлифован мрамор. Джирлиб въздъхна в захлас:
— Това са истинските Изопачения. Най-добрите, открити някога. От Чундра Келм.
След полиране някои от скалите можеха да минат за красиви посвоему. Бяха изпъстрени със спирали, чиито цвят напомняше повече въглен, отколкото мрамор. При малко усилие на въображението те наподобяваха разтегнати и усукани правилни геометрични фигури. Но въпреки това не изглеждаха като нещо, което някога е било жив организъм. В далечния край на купчината една от скалите беше разрязана внимателно на пластове — толкова тънки, че пропускаха светлината. Стотината каменни плочици бяха подредени в стоманена рамка, като помежду им зееха пролуки. Ако някой се приближеше много близо и местеше глава нагоре-надолу, можеше да придобие триизмерна представа за разположението на шарките в скалните пластове. Имаше искряща спирала от диамантен прашец — почти като замъглени скелети на форами. Навсякъде около диамантената спирала пълзеше плетеница от тъмни цепнатини. Беше прекрасно.
Джирлиб стоеше като омагьосан, притиснал глава към стоманената рамка. После се залюля наляво и надясно, за да проследи проникването на светлината през всички плочици.
— Някога това е било изпълнено с живот! — възкликна той. — Знаех си! Знаех си! Милион пъти по-голямо от всеки форам, но изградено върху същите принципи. Само да можехме да разберем как е изглеждало, преди светът да се разпадне.
Дори Гокна изглеждаше запленена от представата, но любопитството й не продължи дълго. Вики се приближи, за да разгледа купчината. Бавно обиколи централната част, погледна някои от микроскопските разрези и прочете останалата част от обясненията. Сериозно погледнато, това беше най-добрият образец на Изопаченията. Но в известен смисъл обезсърчаваше бедния Джирлиб повече от всичко друго. Дори ако някога тази форма е била жив организъм, нямаше никакви доказателства за наличието на разум. Ако Изопаченията съвпадат с представата на Джирлиб за тях, тези създания трябва да са били поразителни. Но къде са техните машини, техните градове?
Вики въздъхна и тихо заобиколи Гокна и Джирлиб. Озова се точно зад гърба им, но двамата бяха толкова погълнати от прозрачните Изопачения, че нито един не я забеляза. Може би щеше да успее да се промъкне в следващата зала и да разгледа видеомантията. И тогава Вики видя Брент. Неговото внимание не беше насочено към експозицията. Брат й беше приклекнал зад една витрина в най-тъмното ъгълче на залата — точно до изхода, към който тя се беше отправила. Вики изобщо нямаше да го различи, ако очите му не отразяваха разноцветните ореоли на лампите. От мястото, което си беше избрал, Брент имаше възможност да наблюдава и двата входа, като не изпуска нищо случило се около витрините.