— Ти изпитваш същите чувства, нали?
За миг Хрункнер се изплаши, че тя ще избухне. Но вместо това Смит запази неразгадаемо мълчание. В крайна сметка прошепна:
— Прав си, сержант. Както казах, трябва да се борим с много от нашите инстинкти… — после вдигна рамене. — Но Шерканер изобщо не се притеснява от това. По-скоро усеща страх и това го очарова — просто поредната вълшебна загадка. Всеки ден слиза до дъното на кратера и наблюдава. Дори общува с телохранителите, с дървеницата-водач, с всички… Трябва да го видиш, за да повярваш. Щеше да прекара долу цял ден, ако ти не се беше появил да му поднесеш още по-завладяващ пъзел…
— Такъв си е Шерк — усмихна се Юнърбай. — Може би е сигурен в безопасността. Видя ли как се ентусиазира, когато говорихме за вълшебното скално брашно? Нямам търпение да разбера какви експерименти ще направи. Какво излиза, като донесеш чудо на чудотворец?
Смит търсеше думи.
— Ще разкрием тайната на скалното брашно, това е сигурно. С течение на времето… но… По дяволите, Хрункнер, заслужаваш да ти кажа. Познаваш Шерк, откакто и аз го познавам. Забелязал си колко се е засилило треперенето му. Истината е, че той не остарява така както повечето от вашето поколение.
— Забелязах слабостта му, но погледни всички резултати, постигнати в Принстън. Той е по-деен отвсякога.
— Да, относително. С течение на времето той неизменно разширяваше кръга от гениални студенти. В момента те са стотици, из цялата компютърна мрежа.
— Но всички доклади от „Том Лърксалол“, мислех, че са на Шерк и неговите студенти.
— Тези ли? Не… Те са… само на негови студенти. Играят анонимни игри в мрежата. Превръщат тегленето на кредит в гатанка. Просто е смешно.
Смешни или не, те бяха невероятно продуктивни. През последните няколко години „Том Лърксалол“ беше направил невероятни разработки с всестранно приложение — от ядрените съоръжения, до компютризацията и индустриалните стандарти.
— Трудно ми е да го приема. И сега изглеждаше същият както винаги. Умствено, искам да кажа. Идеите му хрумваха мигновено, като всеки друг път.
Десетина странни идеи в минута и си изчерпан! Юнърбай се усмихна на спомена. Непостоянство, твоето име е Ъндърхил!
Генералът въздъхна. После каза тихо и разсеяно, като че ли разказваше за измислен герой от приказка, а не споделяше личната си трагедия.
— Шерк имаше хиляди безумни идеи и стотици блестящи хрумвания. Но… той се промени. Моят любим Шерканер не е открил нищо ново през последните три години. Напоследък се е вманиачил във видеомантията, знаеш ли? Предишният плам не е угаснал, но… — и Смит млъкна отчаяно.
Почти четирийсет години Виктъри Смит и Шерканер Ъндърхил бяха екип. Ъндърхил я затрупваше с непрестанна лавина от идеи, а Смит пресяваше най-добрите и му ги връщаше за разработка. Обикновено Шерк определяше отношенията им по-живописно. В онзи момент той беше сигурен, че изкуственият интелект ще управлява бъдещето. „Аз съм генериращият идеи компонент, а Виктъри е детекторът за боклук. Обединеният ни интелект е по-велик от всичко, което е на десет крака.“ И двамата промениха света.
А сега… ако екипът е изгубил своя гений? Брилянтните приумици на Шерк държаха генерала в релси, точно както и обратното. Без Шерк Виктъри Смит разполагаше само със собствените си ценни качества: решителност, сила, упоритост. Но дали те са достатъчни?
Известно време Виктъри не каза нищо повече. Хрункнер изпитваше желание да се приближи към нея и да отпусне ръце на раменете й… но сержантите, дори старите сержанти, не си позволяваха подобно отношение към един генерал.
42.
Годините минаваха и опасността растеше. Рейнолт продължаваше разследването си по-неумолимо отколкото който и да е човек, когото Фам познаваше. Той избягваше да манипулира „умните глави“, доколкото беше възможно. Дори програмираше операциите да не прекъсват, докато беше извън Бдение. Твърде рисковано, но пък избягваше явната връзка. Обаче и това не помогна. Явно Рейнолт вече имаше конкретни подозрения. Индикаторите на Фам показваха, че разследването й се разширява и обръчът около заподозрения — най-вероятно Фам Нувен — се стеснява. Но не можеше да предприеме нищо. Анне трябваше да бъде премахната независимо колко рисковано беше това. И откриването на новия „кабинет“ на Нау вероятно бе най-добрият шанс, който щеше да получи.