— Бягал е чак до кея на Лидо, а после се е хвърлил от него — сухо забеляза Айшам. — Май забравяш, че този Оуен имаше рана от удар по главата.
— Не — рекох. — Освен това не съм забравил, че по някакъв начин Марти е знаел какво е имало на онази фотолента — поне е знаел достатъчно, за да влезе и да я вземе, а после да скрие трупа в гаража на Стайнър, докато си оправи играта.
— Доведи Агнес Лоръл, Гринел — нареди Айшам.
Гринел стана, прекоси кабинета и изчезна през една от вратите.
— Ти си такъв приятел, че враг не ми трябва — обади се Макгий Виолетката.
Не го погледнах. Айшам задърпа увисналата кожа под адамовата си ябълка и се втренчи в ноктите на другата си ръка.
Гринел се върна с блондинката. Косата й се спускаше безредно върху яката на палтото. Беше свалила черните клипсове от ушите си. Изглеждаше уморена, но вече не и уплашена. Бавно се отпусна на стола до масата, където бе седял Слейд, и скръсти ръце със сребристи нокти на гърдите си.
Айшам тихо каза:
— Добре, госпожице Лоръл. Сега искаме да изслушаме и вас.
Момичето сведе поглед към скръстените си ръце и заговори без колебание, с тих, равен глас:
— Познавам Джо Марти от около три месеца. Предполагам, че се е сприятелил с мен, защото работех при Стайнър. Аз обаче си мислех, че ме харесва. Разказах му всичко каквото знаех за Стайнър. Той вече бе научил някои неща. Живееше от парите, които бе получил от бащата на Кармен Дравец, но краят им се виждаше и той бе готов за нещо ново. Реши, че Стайнър се нуждае от партньор, и започна да го наблюдава, за да разбере дали зад гърба му няма опасни приятелчета да го закрилят. Снощи е бил в колата си на уличката зад къщата на Стайнър. Чул изстрелите, видял момчето, което изтичало надолу по стълбите, скочило в огромна лимузина и подкарало като бясно. Джо го проследил. Някъде по пътя за плажа го настигнал и го натикал в канавката. Хлапето извадило пистолет, но нервите му не издържали и Джо го ударил по главата. Докато било в безсъзнание, Джо го претърсил и разбрал кой е. Когато се свестило, Джо се престорил на ченге, хлапето не издържало и му изпяло всичко. Докато се чудел какво да прави, онова живнало, съборило го и побягнало отново. Карало като смахнато и Джо го оставил да си троши главата. Върнал се в къщата на Стайнър. Знаете останалото. Той прояви лентата и видя какво притежава, бързо се зае да намери пари, за да можем да изчезнем от града, преди полицията да е открила Стайнър. Смятахме да вземем част от книгите му и да отворим магазин в друг град.
Агнес Лоръл замълча. Айшам забарабани с пръсти и рече:
— Марти ти казваше всичко, така ли?
— Ъхъ.
— Сигурна ли си, че не е убивал този Карл Оуен?
— Не съм била там, но не се държеше като убиец.
Айшам кимна.
— Засега това е всичко, госпожице Лоръл. Ще го искаме писмено. И трябва да ви задържим, разбира се.
Момичето се изправи. Гринел я изведе. Тя излезе, без да погледне към никого. Айшам каза:
— Марти не е могъл да знае, че Карл Оуен е мъртъв. Но е бил сигурен, че ще опита да се скрие. Докато го намерим, той щеше да е издоил Дравец и да е напуснал града. Мисля, че версията на момичето звучи правдоподобно.
Никой не се обади. След малко Айшам се обърна към мен.
— Направил си една фатална грешка. Не е трябвало да споменаваш името на Марти пред момичето, докато не си бил сигурен, че ти е в ръцете. Това доведе до ненужната смърт на двама души.
— Ъхъ — рекох. — Ами да се върна и да повторя всичко отначало.
— Недей да се зъбиш.
— Не се зъбя. Работех за Дравец и правех всичко възможно да му спестя мъката. Не знаех, че момичето е чак толкова смахнато и че Дравец ще изкрейзи. Исках снимките и хич не ми пукаше за измет като Стайнър, Джо Марти и гаджето му. И сега не ми пука.
— Добре де, добре — нетърпеливо рече Айшам. — Тази вечер повече не си ми нужен. И без това здравата ще те притиснат по време на разследването.
Той се изправи и аз станах. Протегна ми ръка.
— Но от това ще имаш повече полза, отколкото вреда — добави сухо.
Стиснахме си ръцете и аз излязох. Макгий излезе след мен. Спуснахме се с асансьора, без да си кажем дума. Когато излязохме от сградата, Макгий мина от дясната страна на крайслера ми и се настани вътре.
— Има ли някакво пиене в бърлогата ти?
— Колкото искаш — отвърнах.
— Да го пробваме тогава.
Запалих и подкарах на запад по „Първа улица“ през дълъг кънтящ тунел. Щом излязохме от него, Макгий каза:
— Следващия път, когато ти изпратя клиент, не издрънквай всичко на полицията, момчето ми.
Пътувахме в тихата вечер към „Бърглънд“. Чувствах се стар, изморен и никому ненужен.