Напусна „Пепър драйв“ и сви по спираловидна мокра бетонна алея, наречена „Ла Върн терас“. Изкачи се почти до върха. Пътят беше тесен, с висок банкет от едната страна и с няколко много приятни къщи в алпийски стил, построени върху стръмния склон от другата. Покривите им не се извисяваха много над нивото на улицата, фасадите им бяха скрити зад гъсти шубраци. Подгизнали дървета ръсеха допълнителна влага навсякъде.
Пред скривалището на Стайнър имаше подстриган жив плет, толкова висок, че закриваше дори прозорците. Влизаше се през нещо като лабиринт и вратата на къщата не се виждаше откъм улицата. Той прибра млечносивия автомобил в малък гараж, заключи, мина през лабиринта с отворен чадър, а после в къщата светна.
Докато вършеше всичко това, го подминах и се изкачих до върха на хълма. Там обърнах, върнах се и паркирах пред горната къща. Изглежда, никой не живееше в нея, но отпред нямаше обяви за продажба или даване под наем. Подех диалог с бутилката скоч, а после просто си седях в колата.
В шест и петнайсет по хълма запълзяха фарове. Междувременно съвсем се бе стъмнило. Пред живия плет на Стайнър спря кола. От нея излезе слабо високо момиче в дъждобран. През плета се процеждаше достатъчно светлина, за да видя, че е тъмнокоса и най-вероятно хубава.
Чу се говор в дъжда, после хлопна врата. Излязох от крайслера, спуснах се надолу и осветих колата с тънко като молив фенерче. Беше тъмночервеникав или кафяв спортен пакард. Разрешителното бе на името на Кармен Дравец, „Люзърн авеню“ № 3956. Върнах се обратно в моята барака.
Тежко и бавно се изниза един час. Никаква кола не се изкачи, нито слезе по хълма. Изглеждаше доста спокоен квартал.
После от къщата на Стайнър проблесна остра бяла светлина, като лятна светкавица. Отново настъпи мрак, но слаб, приглушен писък се процеди в тъмнината и заглъхна сред мокрите дървета.
Изхвърчах от крайслера и затичах надолу, преди още последното ехо да е заглъхнало.
В писъка нямаше страх. Долавяше се нотка на недотам неприятен шок, пиянски обертон и следи от чист идиотизъм.
Нахълтах през процепа в живия плет, заобиколих преградата, която скриваше входа, и вдигнах ръка с намерение да заблъскам по вратата. В къщата цареше пълна тишина.
Точно тогава, сякаш някой бе изчаквал нарочно, отвътре проехтяха три бързи изстрела. Последва дълга, хриптяща въздишка, меко тупване и бързи стъпки към вътрешността на къщата.
Само си загубих времето да блъскам вратата с рамо, без да съм се засилил достатъчно. Тя ме отхвърли назад като ритник на обозно муле.
Пътеката, която свързваше входната врата с пътя, приличаше на тясно мостче. Къщата нямаше веранда и следователно никакъв по-бърз достъп до прозорците. Нямаше как да се мине отзад освен през самата къща или през дългото дървено стълбище, което свързваше задния вход с тясната уличка надолу по хълма. Точно по това стълбище чух тропот на крака.
Шумът ме накара да се раздвижа и отново блъснах вратата, този път с цялата си тежест. Ключалката поддаде и влетях надолу по две стъпала в голяма, полутъмна разхвърляна стая. Тогава не успях да видя какво има в нея. Пресякох я бързо и се отправих към задната част на къщата.
Бях съвсем сигурен, че вътре витае смъртта.
Тъкмо излязох на задната веранда и долу на улицата заработи двигател. Колата отмина бързо, без светлини. Това беше всичко. Върнах се обратно в дневната.
3
Тя се простираше чак до предната част на къщата. Таванът беше нисък, с гредоред, а боядисаните в кафяво стени бяха обкичени с тъкани гоблени. Имаше ниски рафтове, натъпкани с книги. На пода бе проснат дебел розов килим, върху който падаше светлината на два лампиона с бледозелени абажури. В средата на килима имаше голямо ниско бюро и черен стол с жълта атлазена възглавничка. Бюрото бе отрупано с книги.
До една от стените, на нещо като подиум, беше сложен стол от тиково дърво с висока облегалка и поставки за ръцете. На стола, върху червен шал с ресни, седеше тъмнокосо момиче.
Седеше много изправена, с ръце върху облегалките на стола, с плътно притиснати колене, вдървено тяло и вирната брадичка. Очите й бяха широко отворени, с налудничав поглед и сякаш без зеници.
Изглежда, не съзнаваше какво става около нея, но позата й не бе на загубила съзнание. На вид все едно вършеше нещо доста важно и полезно.
От устата й излизаше глухо кискане, което не променяше изражението й и не движеше устните й. Явно изобщо не ме виждаше.