— Е, как е, момчето ми? — започна той.
Отвърнах, че съм добре, само дето имам известни проблеми с третокласната читанка. Той се изсмя малко разсеяно, а после гласът му стана прекалено нехаен.
— Онзи Дравец, дето ти го пратих… Направи ли вече нещо за него?
— Много вали — отговорих, ако това изобщо бе отговор.
— Ъхъ. Изглежда, е от хората, на които все нещо им се случва. Колата му се плакне в прибоя близо до рибарския кей на Лидо.
Не казах нищо. Просто много здраво стиснах слушалката.
— Да… — весело продължи Макгий. — Прекрасен нов кадилак, пълен с пясък и морска вода… О, щях да забравя. Вътре има и някакъв мъж.
Изпуснах дъха си бавно, много бавно.
— Дравец ли? — прошепнах.
— Не. Младо момче. Още не съм уведомил Дравец. Засега си трая. Искаш ли да дойдеш да го огледаме заедно?
Отвърнах, че искам.
— Тогава по-живо. Аз съм си в копторчето — рече Макгий и затвори.
След половин час, избръснат, облечен и леко закусил, бях в сградата на Управлението.
Заварих Макгий седнал зад жълто бюрце, втренчил поглед в жълтата стена отсреща. Върху бюрото нямаше нищо освен шапката на Макгий и единия му крак. Той свали и двете, след което отидохме на служебния паркинг и седнахме в малка черна кола.
През нощта дъждът беше спрял и утринта бе златистосиня. Из въздуха витаеше достатъчно бодрост, за да бъде животът приятен и лек — стига, разбира се, да нямаш твърде много грижи. Аз обаче имах.
Пътят до Лидо беше около трийсет мили, първите десет от които в града. Макгий ги взе за четирийсет и пет минути. На четирийсет и петата спирачките ни изсвистяха пред бяла арка, отвъд която се простираше дълъг черен кей. Отлепих крака от пода на колата и двамата излязохме.
Пред арката имаше няколко коли и доста хора. Полицай на мотоциклет отпъждаше зяпачите от кея. Макгий му показа бронзовата си звезда и двамата продължихме. Посрещна ни силна миризма, която дори двудневният дъжд не бе успял да отмие.
— Ето я — на влекача — каза Макгий.
До кея клечеше нисък черен влекач. Върху палубата му, точно пред кабината, имаше нещо голямо, зелено и лъскаво. Около него стояха няколко мъже.
Хлъзгави стъпала ни отведоха до палубата на влекача.
Макгий поздрави един помощник-шериф в зелена униформа и още някакъв в цивилни дрехи. Тримата от екипажа на влекача се преместиха при кабината, подпряха гърбове на нея и се вторачиха в нас.
Заоглеждахме колата. Бяха смачкани предният калник, единият фар и решетката на радиатора. Боята и никелираните части бяха издрани от пясъка, а тапицерията — почерняла и прогизнала. Иначе на колата й нямаше нищо. Беше огромна, в два зелени цвята с виненочервени кантове.
С Макгий надникнахме отпред. Слаб тъмнокос младеж, някога много хубав, се беше усукал около волана, а главата му бе под особен ъгъл спрямо останалата част от тялото. Лицето му бе синкавобяло. Очите му проблясваха бледо и мътно под полуспуснатите клепачи. В отворената му уста имаше пясък. Отстрани на главата му тъмнееше кръв, която морската вода не бе успяла да отмие.
Макгий бавно отстъпи назад, а гърдите му изклокочиха глухо. Бързо засмука няколко от любимите си бонбони „Виолетки“, откъдето идваше и прякорът му.
— Как е станало? — тихо попита той.
Униформеният помощник-шериф посочи към края на кея. В мръсния бял парапет зееше широка дупка, а счупеното дърво бе жълто и свежо.
— Минал е оттам. Трябва да се е блъснал доста силно. Тук дъждът спря рано, някъде около девет, а счупеното дърво е сухо отвътре. Значи е станало след дъжда. Това е всичко, което знаем. Освен това колата трябва да е паднала в доста вода — поне на половината прилив, щом не се е смачкала по-лошо. Значи точно след като дъждът е спрял. Показала се е от водата, когато сутринта момчетата дошли да ловят риба. Извикахме влекача да я измъкне. После намерихме и трупа.
Другият шериф зачегърта палубата с върха на обувката си. Макгий ме погледна изпод вежди с лисичите си очички, физиономията ми остана непроницаема. Мълчах.
— Здравата е било фиркано това момче — тихо продума Макгий. — За да се фука така сам-самичко в дъжда. Явно любител на високите скорости. Да, здравата се е наквасило.
— Друг път фиркано — обади се цивилният шериф. — Ръчната газ е бутната наполовина, а момчето е цапардосано по главата. Ако питате мен, това е убийство.
Макгий учтиво го изгледа, а после се обърна към униформения.
— Вие как смятате?
— Не е изключено и самоубийство. Вратът му е счупен, а главата може да е ударил при падането. Нищо чудно и ръката му да е бутнала ръчната газ. Аз обаче съм по-склонен да мисля, че е убийство.
Макгий кимна и попита: