Застанах до него, запалих цигара и го загледах. Не му хареса, но нищо не каза. След малко се обадих:
— Да не го претовариш, приятел. Вози само половин тон. Къде ще ги качваш?
— У Марти, четиристотин и пети — отвърна той, след което май съжали, че го е казал.
— Добре — рекох. — Бая четене има тук.
Върнах се по стълбите, излязох от блока и отново седнах в таксито. Колата ме закара до центъра, пред сградата, в която се намираше кантората ми.
Дадох на шофьора твърде много пари, а той ми даде мръсна визитка, която хвърлих в медния плювалник до асансьорите.
Дравец подпираше стената до вратата на кантората ми.
7
След дъжда бе топло и ясно, но той все още беше с велуреното си палто, препасано с колан. Беше разкопчано, както и сакото и жилетката отдолу. Вратовръзката му се беше изкривила под едното ухо. Лицето му наподобяваше маска от сив маджун, по долната част на която е набола черна брада.
Изглеждаше ужасно.
Отключих вратата, потупах го по рамото, бутнах го вътре и го настаних в едно кресло. Дравец дишаше тежко, но мълчеше. Извадих от бюрото бутилка уиски и налях две чаши. Той гаврътна и двете, без да обели нито дума. После се отпусна, запримига, изстена и извади квадратен бял плик от вътрешния си джоб. Постави го върху бюрото и го затисна с огромното си космато ръчище.
— Кофти история с Карл — обадих се аз. — Бях с Макгий сутринта.
— Да, Карл беше добро момче. Не съм ти разказвал много за него.
Чаках и гледах плика под ръката му. Дравец също го погледна.
— Трябва да ти го покажа — промълви той. Бавно го побутна към мен и вдигна ръката си, все едно с движението се прощаваше с всичко, за което си струва да се живее. Две сълзи изплуваха в очите му и се търкулнаха по небръснатите бузи.
Поех квадратния плик и го разгледах. Получателят беше той, адресът — неговият. Беше написан стегнато, с мастило. Изпратен бе с препоръчана поща. Отворих го и погледнах лъскавата снимка. Кармен Дравец с обиците си от нефрит седеше на Стайнъровия стол от тиково дърво. Очите й гледаха дори по-безумно, отколкото ги помнех. Обърнах снимката, видях, че няма нищо, и я захлупих с лице върху бюрото.
— Разкажи ми — казах внимателно.
Дравец избърса с ръкав сълзите от лицето си, разпери длани върху бюрото и се втренчи в мръсните си нокти. Пръстите му трепереха.
— Обади ми се някакъв — глухо започна той. — Десет бона за снимките и негатива. Сделката трябва да се сключи довечера или ще ги дадат на някой жълт вестник.
— Празни приказки — рекох. — Никое клюкарско списание не може да ги използва, ако не илюстрира с тях някаква история. Каква е историята?
Той бавно повдигна клепачи, все едно бяха безкрайно тежки.
— Това не е всичко. Оня каза, че се забъркала в неприятности. По-добре да съм отидел веднага, иначе съм щял да намеря момиченцето си в кафеза.
— Каква е историята? — попитах отново, докато пълнех лулата си. — Какво казва Кармен?
Той поклати огромната си рошава глава.
— Не съм я питал. Сърце не ми дава. Горкото дете. Съвсем голо… Не, сърце не ми дава. Нали не си направил нищо със Стайнър?
— Нямаше нужда — отвърнах. — Някой ме беше изпреварил.
Дравец се вторачи в мен с неразбиращи очи и отворена уста. Очевидно не знаеше нищо за предишната нощ.
— Снощи Кармен излизала ли е изобщо? — попитах небрежно.
Той все още ме гледаше с отворена уста и напрягаше мозъка си.
— Не. Болна е. Като се прибрах, лежеше болна в леглото. Изобщо не е излизала… Какво искаш да кажеш за Стайнър?
Посегнах към бутилката и налях по една чаша и на двама ни. После запалих лулата си.
— Стайнър е мъртъв — рекох. — На някой му е писнало от номерата му и го е натъпкал с олово. Снощи в дъжда.
— Исусе! — учудено възкликна Дравец. — И ти беше там?
Поклатих глава.
— Не аз. Кармен. Това са неприятностите, за които е споменал твоят човек. Обаче не го е застреляла тя.
Лицето на Дравец пламна от гняв. Той стисна юмруци. Рязко пое дъх и веднага отстрани на шията му запулсира вена.
— Не е вярно! Тя е болна. Изобщо не е излизала. Като се прибрах, беше болна, лежеше в леглото!
— Вече ми го каза — рекох. — Но не е истина. Аз лично докарах Кармен вкъщи. Прислужницата знае, само че се опитва да запази приличие. Кармен беше в дома на Стайнър, а аз го наблюдавах отвън. Някой стреля с пистолет и после избяга. Не видях кой. Кармен беше прекалено пияна, за да го види. Затова е болна.
Очите му опитаха да се фокусират върху лицето ми, но бяха размътени и пусти, сякаш светлината зад тях беше угаснала. Той сграбчи страничните облегалки на стола. Огромните кокалчета на пръстите му побеляха от напрежение.