Рецепционистът и свещеничката отвърнаха, че с малко упражнения нямало да има проблеми да се бие, без да е пил, но Убиеца Андерш никога не беше пробвал. Тогава му предложиха да намалява консумацията на алкохол, когато го очаква бой същия ден.
В крайна сметка Убиеца Андерш загуби бирените преговори. Затова пък убеди останалите, че не е удачно да ходи на работа с градския транспорт, или пък с крадени колела и бухалка в дисагите. Решиха единодушно фирмата да поема разходите за такси. Рецепционистът договори твърда цена с Таксиджията Торщен, някогашен редовен клиент на Клуб „Аморе“. Момичетата го наричаха Таксиджията Торскен8 и рецепционистът веднага се сети за него. Пер Першон потърси някогашния потребител на платена любов и веднага мина на въпроса.
– Колко искаш, за да работиш като частен шофьор в Стокхолм и региона за по един или два часа един или два пъти седмично?
– Шестстотин крони на курс – каза Таксиджията Торщен.
– Даваме ти деветстотин.
– Приемам!
– И ще си траеш за всичко, което виждаш или чуваш.
– Нали казах, че приемам.
Групата действаше по метода „проба – грешка“. Всеки понеделник имаше съвещание, като първоначалният ценоразпис се коригираше въз основа на разказите на Убиеца Андерш за това колко трудни за изпълнение са били различните видове поръчки. Цените варираха и в зависимост от комбинирането на услугите. Счупен десен крак например струваше петнайсет хиляди крони, колкото струваше и счупена лява ръка. Но комбинацията десен крак/лява ръка излизаше не трийсет, а четиресет хиляди. Това се дължеше на живописното описание на Убиеца Андерш как хората с прясно счупен с бухалка десен крак падали на земята и започвали да ритат, така че било много трудно да се добереш до лявата им ръка. Проблемът беше донякъде и в самия извършител, който поначало трудно правеше разлика между ляво и дясно (както и между правилно и грешно).
Имаше и внимателно изготвен списък с етични правила. Първото и най-важно бе никога да не се нараняват деца – нито пряко, нито непряко – например, като се окажат принудени да гледат как майка им или (най-често) баща им си пати.
Второто правило беше нанесените травми да са такива, че да могат с времето да заздравеят, доколкото е възможно. С други думи, нямаше нужда хората, които вече са изкупили престъпленията си, да куцат до края на живота си. Това означаваше например много да се внимава да не се чупят капачки на колена, за които беше трудно, ако не и невъзможно да се възстановят напълно. Отрязан пръст, от друга страна, беше приемливо. Два също. На ръка. Но не повече.
С помощта на бухалката чупенето на крака и ръце беше лесна работа. Но понякога клиентът искаше да е видно, че жертвата е била непослушна. Тогава с юмруци и бокс можеше да се нанесат умерено количество фрактури на челюстите, носа и скулите, за предпочитане в комбинация с насинено око и аркада на веждата (последното обикновено се случваше от само себе си).
Пер Першон и Йохана Шеландер се убеждаваха един друг, че хората, пребити с тяхна помощ, сами са си го търсели. Всеки поръчител трябваше старателно да обоснове поръчката. Единственият, на когото бяха отказали до момента, бе един наскоро пуснат на свобода наркоман, който чрез психодинамичната терапия в затвора беше разбрал, че за всичко е виновна понастоящем деветдесет и две годишната му учителка от забавачката. Убиеца Андерш сметна, че в това може да има някаква истина, но Пер Першон и Йохана Шеландер казаха, че доказателствата са недостатъчни.
В крайна сметка наркоманът си тръгна необслужен. За капак на всичко, бабката умря от белодробно възпаление два дни по-късно и отнесе със себе си всяка възможност за отмъщение.
8 Риба треска (шв.). – Б. пр.
* * *
Разпределението на задачите беше такова, че Пер Першон, който така и така стоеше на рецепцията, приемаше поръчките, съобщаваше цената и обещаваше да се свърже с клиентите до двайсет и четири часа. След това свикваше Йохана Шеландер и Убиеца Андерш на съвещание. Последният се появяваше само от време на време, но за одобряването на поръчките бяха достатъчни два гласа.
След като получеха плащане в брой, съответната поръчка обикновено се изпълняваше до два дни. Понякога отнемаше по-дълго време, но никога повече от седмица. Като изключим, че сегиз-тогиз лявото ставаше дясно и обратно, клиентите нямаха причини да се оплакват от качеството на изпълнението.
– Лявата ръка е тази, на която се носи ръчен часовник – пробва се свещеничката.