Накрая търпеливата млада жена реши, че грешката да се омъжи за неправилния мъж може да бъде поправена.
– Искам да се разделим – каза тя една сутрин, докато мъжът ѝ обикаляше из апартамента им по бели гащи на тъмни петна и търсеше нещо.
– Виждала ли си ми бутилката коняк? – попита той.
– Не. Но искам да се разделим.
– Вчера я оставих на мивката, значи, ти трябва да си я преместила.
– Възможно е да съм я оставила в шкафа с алкохола, като съм подреждала, не си спомням. Опитвам се да ти обясня, че искам да се разделим.
– В шкафа с алкохола? Разбира се, трябваше да погледна там. Ама че съм глупав. Значи се изнасяш? И ще вземеш и посеркото?
Да, тя взе и бебето. Ръжено русо момче с мили сини очи, което след много години щеше да стане рецепционист.
Майката от своя страна се бе надявала на кариера като учителка по немски, но бебето взе, че се появи няколко месеца преди финалния изпит. И ето че тя замина за Стокхолм с малкия, носейки няколко куфара и подписаните документи за развод. Освен това си върна бащината фамилия Першон, без да се замисли как това ще се отрази на момчето, на което вече бе отредено името Пер (не че не може да се казваш Пер Першон или пък Юнас Юнасон, но такова име може да се сметне за малко еднообразно).
В града я очакваше работа като транспортен служител. Майката на Пер Першон обикаляше нагоре-надолу по улиците и кажи-речи ежедневно се разправяше с неправилно паркирали мъже – предимно такива, които спокойно можеха да си позволят да платят глобата. Съвсем се изпари учителската ѝ мечта да разпръсква знания и да обяснява кои предлози изискват винителен и кои дателен падеж на ученици, на които без всякакво съмнение не им пукаше за това.
Но веднъж, когато майката вече беше прекарала половин вечност на тази длъжност, която уж трябваше да е само временна, се случи така, че един от неправилно паркиралите мъже се сепна насред мрънкането си, тъй като осъзна, че вътре в общинската униформа всъщност има жена. Едното доведе до другото и двамата се озоваха на вечеря в хубав ресторант, където фишът с глобата беше скъсан по време на кафето и чашката алкохол след яденето. Другото доведе до третото и неправилно паркиралият предложи брак на майката на Пер Першон.
Ухажорът се оказа исландски банкер, който се прибираше у дома в Рейкявик. Той обеща на избраницата си да ѝ свали всичките звезди от небето, ако го последва. Синът ѝ също щеше да бъде приютен под исландското му крило. Но от раждането на мъничкото русо момченце беше минало толкова време, че то вече можеше да решава само. Синът разчиташе на по-светло бъдеще в Швеция, а тъй като никой не може да сравни това, което се случи впоследствие, с това, което можеше да се случи иначе, няма как да преценим доколко му е излязла сметката.
Пер Першон още на шестнайсет години си бе намерил работа, паралелно с учението в гимназията, в което не влагаше твърде много усилия. Така и не разказа подробно на майка си в какво се състоят задълженията му. И си имаше причини.
– Къде отиваш, сине? – случваше се да попита тя.
– На работа, мамо.
– Толкова късно?
– Да.
– А какво всъщност работиш?
– Обяснявал съм ти хиляди пъти. Асистент съм в... развлекателната индустрия. Срещи между хора и така нататък.
– Как така асистент? И как се казва...
– Трябва да бягам, мамо. После ще говорим.
Пер Першон все така се измъкваше. Ясно е, че не му се искаше да разкрива подробности от работата си, като например, че работодателят му продава временна любов в една голяма и запусната жълта дървена къща в Худинге, южно от Стокхолм. Или пък че заведението бе известно под името Клуб „Аморе“. Или че работата на момчето беше да се грижи за логистиката, както и да изпълнява ролята на придружител и контрольор.
Пер се грижеше всеки отделен посетител да се озове в точната стая, с точните любовни ласки и за точното време. Съставяше графика, засичаше посещенията, подслушваше пред вратите (и даваше свобода на въображението си). Ако нещо изглеждаше не наред, сигнализираше на шефа.
Малко след като майка му емигрира, а Пер Першон приключи учението си вече и формално, работодателят му реши да смени бранша. Клуб „Аморе“ стана Къща за гости „Шоуден“3. Всъщност не се намираше нито до езеро, нито на нос. Но по думите на собственика „все някак трябваше да се казва пущината“.
Четиринайсет стаи. Двеста двайсет и пет крони нощувката. Включително тоалетна и душ. Чисти чаршафи и кърпи за ръце веднъж в седмицата, но само ако тези, които се използваха, наистина изглеждаха използвани. В действителност собственикът не искаше да преобразува мястото от любовно гнездо в третокласен хотел. Печелеше значително повече пари, когато гостите имаха компания в леглото. А когато в графика се появеше дупка, самият той можеше да легне за малко с някое от момичетата.