Единственото предимство на Къща за гости „Шоуден“ беше, че не е толкова нелегална. Собственикът на бившия секс клуб беше лежал осем месеца и те му дойдоха дори в повече.
На Пер Першон, който беше демонстрирал логистичен талант, му бе предложено да стане рецепционист. Работата си я биваше (за разлика от заплатата). Трябваше да регистрира и отрегистрира гостите, да се грижи да си плащат и строго да следи за потвърдените и анулираните резервации. Можеше да се държи и не толкова строго, стига това да не се отразяваше негативно на печалбите.
Ставаше дума за нов бизнес под ново име и задълженията на Пер Першон бяха различни и по-отговорни от преди. Това го накара да потърси шефа и смирено да предложи корекция на заплатата си.
– Нагоре или надолу? – зачуди се шефът.
Пер Першон отговори, че нагоре е за предпочитане. Разговорът не бе тръгнал в желаната посока. Ето че сега стоеше и се надяваше да запази досегашната си заплата.
Така и стана. Шефът дори беше достатъчно щедър да му предложи още нещо:
– Премести се в стаята зад рецепцията, по дяволите, така няма да плащаш наем за апартамент.
Да, Пер Першон беше съгласен, че това е начин да спести малко пари. А тъй като получаваше заплатата си под масата, можеше освен това да взема социални помощи и обезщетение за безработица.
Ето как стана така, че младият рецепционист се сля с работата си. Беше си на рецепцията и денем, и нощем. Мина година, минаха две, после пет и на практика животът му с нищо не бе по-добър от този на баща му или на неговия баща преди това. Именно на мъртвия дядо се падна да поеме вината. Неговата собствена плът и кръв от трето поколение седеше зад гише и приветстваше вмирисаните гости на хотела, които отговаряха на имена като Убиеца Андерш и други такива ужасии.
Убиеца Андерш беше един от настанилите се дългосрочно в Къща за гости „Шоуден“. Всъщност се казваше Юхан Андершон и беше прекарал целия си зрял живот в затвора. В разговор не го биваше да се изразява добре, но още отрано бе научил, че все пак може да наложи мнението си, като фрасне един на всеки, който му противоречи или се кани да го направи. А ако след това все още има нужда, да му фрасне още един.
Покрай този вид разговори младият Юхан попадна в лоша компания. Новите му познати го накараха да смеси насилствените си аргументи с алкохол и хапчета. Още тогава всичко беше, кажи-речи, изгубено. Той беше едва на двайсет, когато алкохолът и хапчетата му осигуриха дванайсет години затвор, тъй като не можа да обясни как брадвата му се е оказала забита в гърба на главния пласьор на амфетамини в района.
След осем години Убиеца Андерш излезе навън и отпразнува освобождаването си с такъв апломб, че едва успя да изтрезнее, преди да получи още четиринайсет години към старата си присъда. Този път беше замесена ловджийска пушка. От упор. Право в лицето на човека, който бе заел мястото на онзи с брадвата в гърба. Изключително неприятна гледка за хората, които бяха извикани да почистят.
В съда Убиеца Андерш твърдеше, че не е било нарочно. Или поне така му се струваше. Не си спомняше как точно са се стекли събитията. Горе-долу така беше и следващия път, когато пък преряза шията на трети предприемач в бизнеса с хапчета, понеже онзи взе и обвини Убиеца Андерш, че бил в лошо настроение. Мъжът с прясно прерязаното гърло се оказа прав за настроението, но това не му се отрази добре.
На петдесет и шест години Убиеца Андерш отново беше на свобода. За разлика от преди, сега нямаше само да се отбие навън за малко, а да остане за постоянно. Такава беше идеята. Трябваше само да избягва алкохола. И хапчетата. И всичко и всички, които имаха нещо общо с алкохол и хапчета.
Бирата не беше толкова опасна, от нея обикновено ставаше весел. Или полувесел. Или поне не откачаше.
Отиде в Къща за гости „Шоуден“, вярвайки, че мястото все още предлага изживявания, каквито може да липсват на човек, прекарал зад решетките едно десетилетие или пък три. Случаят обаче не беше такъв и щом разочарованието му се уталожи, Убиеца Андерш реши вместо това да се настани в хотела. Все някъде трябваше да живее, а две стотачки на месец не бяха много, нямаше спор по въпроса. Особено като се има предвид как обикновено завършваха споровете около него.
Още преди да получи ключа от стаята, Убиеца Андерш успя да разправи житейската си история на младия рецепционист, който се бе оказал на пътя му. Историята включваше детството му, макар Андерш да не смяташе, че то е от значение за по-нататъшното му развитие. От ранните си години помнеше най-вече как баща му се напива, за да понася работата си, и после мама започва да прави същото, за да понася татко. В резултат татко не можеше да понася мама и го показваше, като я пердашеше през равни интервали, най-вече пред общия им син.