Първото не им се получи, така че докато растеше, Йохана през цялото време слушаше как била виновна, задето не проявила достатъчно мъжество, за да стане мъж.
Стана обаче свещеник. И ако сега трябвало да се замисли по въпроса, вместо да заспи, то би казала, че неверието ѝ се дължеше не толкова на лични убеждения, колкото на принципна позиция. Библията все пак можеше да се чете по много начини. Свещеничката избра свой собствен – и по този начин затвърди горчивината, която изпитваше към баща, дядо, прадядо и така нататък, чак до времето на Густав III50 (който, между другото, имал някои общи черти с епитропа, с тази разлика, че кралят бил застрелян в гърба, а не в окото).
– Значи, все пак вярваш донякъде в онази книга? – попита рецепционистът.
– Да не се изхвърляме. Проклета да съм, ако Ной е доживял до деветстотин години.
– Деветстотин и петдесет.
– До толкова също. Не забравяй, че съм сънена.
– Не съм сигурен дали досега съм те чувал да ругаеш.
– Случвало се е. Но основно след един през нощта.
Усмихнаха се един на друг. Не че в тъмното се виждаше, но и двамата го усетиха.
Рецепционистът продължи, като призна, че въпросът му може и да бил смахнат, но въпреки това свещеничката все още не била отговорила.
Йохана Шеландер въздъхна и призна, че причината се криела в това, че е забравила какъв е въпросът.
– Но задай го пак. Видяло се е, че няма да се спи.
Ами, мисълта му била за целта и смисъла на всичко. Дали се чувствали толкова добре, колкото би трябвало? Дали животът им бил песен?
Свещеничката помълча известно време и накрая реши да приеме разговора на сериозно. С радост ядяла гъши дроб в „Хилтън“ заедно със своя рецепционист. Предпочитала го многократно пред това да стои на амвона веднъж седмично и да лъже стадо овце.
Но, разбира се, Пер имал право. Тук всеки ден бил досущ като предния. Не било казано, че непременно трябва да останат в хотела, докато парите им свършат. Което точно в „Хилтън“ щяло да стане доста бързо, нали?
– Ако я караме по-полека с гъшия дроб и шампанското, съдържанието на куфара ще ни стигне за около три години и половина – каза рецепционистът, но отбеляза, че сметката можело и да не е точна.
– А после? – попита свещеничката.
– Точно за това говоря.
Свещеничката беше забелязала флирта на Пер Першон с едно от най-известните стихотворения в Швеция, което започваше така: Не ситият ден радост най-голяма ражда. / Най-знаменитият ден е денят на жажда.
Това, което я накара да се замисли малко повече над живота си, не беше самото стихотворение, а фактът, че поетесата се беше самоубила няколко години по-късно. Разумно беше да се предположи, че смисълът на живота едва ли е тъкмо в това.
Като се замисли кои от преживелиците след срещата ѝ с рецепциониста всъщност ѝ бяха доставили удоволствие (с изключение на отношенията ѝ с въпросния и прилежащите занимания върху матрак, в кемпер, зад орган и където другаде сварят), това бяха онези случаи, когато бяха раздавали пари наляво и надясно. Калабалъкът51 в магазина на Червения кръст във Векшьо може би не беше най-добрият пример, но пък споменът за залитащата жена от Армията на спасението пред „Сюстембулагет“ в Хеслехолм сега я караше да се усмихва. Същото важеше и за кемпера, паркиран напречно пред главния офис на „Спасете децата“. И за случката, когато Убиеца Андерш се развика на калаения войник, който не искаше да връчи предполагаема бомба на кралицата си...
Рецепционистът кимна в съгласие, но се разтревожи. Свещеничката да не искала да даде съдържанието на жълтия куфар на други нуждаещи се вместо на тях самите? Това ли бил пътят...?
– Не, по дяволите – каза свещеничката и се изправи още повече.
– Пак изруга.
– Ами не говори глупости, мамка му.
Накрая двамата се съгласиха, че известно време животът им бил песен, понеже давали с едната ръка, без да си личи, че вземат многократно повече с другата. По-блажено било да се взема, отколкото да се дава, но и даването си имало предимства.
Рецепционистът се опита да обобщи и да погледне към бъдещето.
– Може би смисълът на живота ни е да радваме другите, стига да имаме финансовата възможност да радваме самите себе си малко повече. Като църковния проект, само че без Бог, Исус и снайперисти в камбанарията.
– И Ной – каза свещеничката.
– А?
– Без Бог, Исус, снайперисти и Ной. Не мога да го понасям.
Рецепционистът обеща да измисли ново уравнение по въпроса с проявяването на доброта към нуждаещите се, без да е нужно някой друг да знае, че те двамата считат себе си за най-нуждаещите се от всички. И уравнението – каквото и да било – щяло със сигурност да изключва Ной и ковчега му.