– Ако някой ни хване? Че кой? Специалният инспектор по тоалетните за район Готланд? Сигурно обикаля от врата на врата, за да проверява дали хората акат където трябва?
В допълнение към споменатите правила се оказа, че човек почти не може да излезе от колибата, или поне така прозвуча от думите на продавача, който ги уведоми по телефона за защитата на брега, защитата на водите, защитата на животните, защитата на биотопите и цял куп други защити, които след известно време дотегнаха дори на свещеничката.
Накрая продавачът все пак заговори по същество и каза, че не си представял да остави културното си съкровище в ръцете на кого да е, но се чувствал уверен, че Божи служител като нея щял да съхрани наследството.
– Добре тогава – каза свещеничката. – Можеш да ми пратиш документите за покупката още сега, нямам търпение да се погрижа за наследството.
Продавачът предпочитал да се срещнат лично, защото така щели да могат да подпечатат споразумението с порция супа от водорасли.
Рецепционистът, който подслушваше отстрани, чу последното и сметна, че това вече е прекалено. Взе слушалката, представи се като асистент на викарий Шеландер и каза, че в момента били на конференция в хотел „Хилтън“ в Стокхолм, а след два дни щели да се отправят към Сиера Леоне във връзка с хуманитарен проект за борба с проказата. Затова най-добре би било продавачът да подпише документите и да им ги изпрати в хотела. Те също щели да ги подпишат и да ги пратят с обратната разписка.
– Ой – каза мъжът, който искаше да ги покани на супа, след което обеща веднага да направи каквото са го помолили.
След края на разговора свещеничката информира рецепциониста, че вече се казвало лепра, не проказа и че самата болест се лекувала по-скоро с антибиотици, а не с докосване от бивши викарии.
– Иначе добра работа – похвали го тя. – Между другото, откъде ти хрумна точно Сиера Леоне?
– Не знам – каза рецепционистът. – Но и да нямат проказа, все нещо имат.
53 185 км. – Б. пр.
* * *
Време беше да приберат багажа в куфара. Единствено число. Поради цените в хотел „Хилтън“ количеството пари беше намаляло достатъчно, за да може минималната им покъщнина да се събере при милионите.
Двойката и жълтият куфар напуснаха хотела за последно. Червеният куфар остана в стаята, изпразнен от съдържание. Идеята им беше да се разходят до Централна гара и оттам да продължат с автобус до Нюнесхамн, където ги очакваше фериботът към Готланд.
Нищо от това не се случи.
Глава 63
Улуфсон и Улуфсон извадиха съвсем не лош късмет, когато срещнаха Графа и Графинята преди известно време. Не лош късмет извадиха и в днешния ден. Двамата седяха в кола, паркирана пред входа на „Хилтън“, и дебнеха. Наложи им се да чакат не повече от десет минути.
– По дяволите! – каза Улуфсон на брат си, който още седеше с комикс в ръка. – Това са те!
– Къде? – попита Улуфсон объркано.
– Там! С жълтия куфар. Току-що освободиха стаята, отиват някъде!
– Да, в мазето ни – каза братът на Улуфсон яростно и хвърли комикса на задната седалка. – Карай след тях, ще ги хвана при първия удобен случай.
Въпросният удобен случай му се удаде около петдесет метра по-нататък, още при площад „Сьодермалм“. Улуфсон изскочи от автомобила и принуди свещеничката и рецепциониста да се качат на задната седалка, като си помогна с двойно по-голям револвер от онзи, който беше изгубил пред Църквата на Андерш (смяташе, че колкото по-голям е револверът, толкова по-малък е шансът отново да успее да го затрие). С насочен към тях смит и уесън 500, тежащ два килограма и половина, свещеничката и рецепционистът не се поколебаха да изпълнят наставленията, които току-що бяха получили от непознатия мъж.
Оставаше куфарът. Улуфсон обмисляше дали да не го остави на улицата, но накрая реши да го хвърли в скута на заложниците. Можеше да съдържа някакви улики, в случай че двамата отвлечени проявяха глупостта да не кажат къде са парите.
* * *
Свещеничката, рецепционистът и жълтият куфар стояха един до друг в конферентната зала на стокхолмския подземен свят, която се намираше в мазето на една от най-малко склонните към плащане на данъци кръчми в столицата. За изненада на свещеничката, никой от петнайсетте мъже не обръщаше внимание на куфара.
– Добре дошли – каза неофициалният лидер. – Обещаваме, че ще си тръгнете оттук. В чувал за трупове или по друг начин.
Главният бандит продължи, като отбеляза, че свещеничката и онзи другият дължали на присъстващите поне тринайсет милиона крони.