* * *
Имаха свидетелство за брак, както и декларация, че не съществуват пречки за сключването на такъв. Губернаторката ги похвали, но после попита:
– А къде са ви свидетелите?
– Свидетели? – попита рецепционистът.
– Мамка му! – каза свещеничката, която бе оженила достатъчно хора през живота си, за да се досети, че са забравили нещо. – Един момент – добави тя и се втурна към една възрастна двойка, излязла на разходка по брега.
Докато губернаторката си мислеше, че е на път да извърши гражданско бракосъчетание с псуваща свещеничка в ролята на булката, въпросната свещеничка обясняваше нещо на възрастните хора. Оказа се, че те са от Япония и не говорят шведски, английски, немски, френски или какъвто и да е друг език, в който има някаква логика. Разбраха обаче, че свещеничката иска да я последват, и те като послушни японци изпълниха желанието ѝ.
– Вие ли сте свидетелите на младоженците? – попита губернаторката.
Японците просто изгледаха жената, която каза нещо неразбираемо за тях.
– Кажете „хай“ – каза им рецепционистът (това беше единствената японска дума, която знаеше).
–
–
– Познаваме се отдавна – каза свещеничката.
За да може да удостовери брака, от губернаторката се искаха малко административни врътки и известна доза въображение. Но тя беше от хората, които предпочитат да решават проблемите, а не да ги създават, така че не след дълго свещеничката и рецепционистът получиха писмено потвърждение, че вече са едно цяло.
* * *
Лятото отмина и есента го смени. Свещеничката вече беше бременна в четвъртия месец.
– Първите детски надбавки са на път! – викна рецепционистът, когато разбра. – Още четири-пет и може да припечелим нещо. Ако избираме точния момент, може един комплект дрехи да стигне за всички. Първото дете ще ги завещае на второто, то на третото, то на четвъртото, то...
– Може ли да се съсредоточим върху първото, ако обичаш? – каза свещеничката. – Ще мислим за второто и за останалите, като му дойде времето.
И смени темата. Двамата водеха спокоен живот в рибарската колиба от деветнайсет квадратни метра (включително таванското помещение), в която нямаха законно право да живеят. Разходите им бяха минимални. Нудъли и чешмяна вода не бяха чак такова кулинарно изкушение като гъшия дроб и шампанското едно време, но пък сега имаха себе си и изглед към морето. Освен това с помощта на клорина отдавна се бяха освободили не само от пясъчни оси, ами и от мравки, осоподобни пчели, изумрудени оси, безкрили оси, паразитни мухи и всякакви гадини, чиято задача беше да гарантират биоразнообразието на околността.
От милионите в куфара не беше останал дори и куфарът. Та как всъщност вървели плановете на рецепциониста относно даването и съответно вземането на малко повече? Предвид обстоятелствата самата свещеничка се колебаела. По-добрата стратегия с оглед на настоящата икономическа ситуация може би била „вземане и вземане“, а не „даване и вземане“?
Рецепционистът призна, че напредвал бавно, но Дядо Коледа постоянно се връщал в мислите му. Мръсникът обаче не получаваше нищо в замяна на подаръците, които раздава.
Свещеничката, на която започваше да ѝ дотяга, че в живота ѝ няма почти никаква промяна освен растящия ѝ корем и задаващата се готландска зима, предложи да разсеят мислите си с пътуване до континенталната част на страната.
– Какво ще правим там? – зачуди се рецепционистът. – Освен евентуално да се натъкнем на някой бандит, който не ни харесва. Или пък на двама такива.
Свещеничката не знаела точно. Но можели например да се поразвлекат с посещение на различни институции, където не би ги открил никой бандит. Места като Кралската библиотека, Музея на корабоплаването...
Сама осъзна как звучи това.
– Или може да пробваме да свършим някое добро дело, стига да е безплатно – продължи тя. – Ако не ни достави удоволствие, може би изобщо не сме на прав път. Това може да се окаже важно парченце от пъзела на вечното ти бъдеще.
– Нашето вечно бъдеще, ако може – каза рецепционистът. – Добро дело? Да помагаме на старици да пресичат улицата?