Е, можели да обсъдят въпроса и по-нататък. Накратко, готвачът, който сега щял да мие чинии всеки ден, докато не умре два пъти, сервирал единствено мляко и сок от червена боровинка съгласно затворническите разпоредби. Понеже никой от затворниците не се опиянявал от млякото или сока, в пандиза се вкарвали контрабандно големи количества субстанции, каквито Убиеца Андерш не бил приемал от много години и към които никога повече не възнамерявал да се връща.
– Като например? – поинтересува се свещеничката.
– Рохипнол и други такива гадости – каза Убиеца Андерш. – От нищо не откачам така, както от рохипнол с малко алкохол. Благодаря на Бога, че мина толкова време от последния път.
Слънчевият небосклон бил помрачен единствено от това, че от Пробационната служба забелязали колко примерен затворник бил убиецът и зад гърба му скроили план да го освободят преждевременно.
– Преждевременно? – повтори рецепционистът.
– След два месеца – отвърна Убиеца Андерш. – Само. А какво ще стане с уроците по вероучение? И с мен самия? Не съм на себе си от притеснение.
– Но това са фантастични новини! – възкликна рецепционистът с толкова искрен тон, че свещеничката се сепна. За нейно двойно смайване, той продължи: – Нека те вземем в деня на освобождаването ти. Мисля, че имам работа за теб.
– Бог да е с нас! – каза убиеца Андерш.
Свещеничката не каза нищо. Беше изгубила дар слово.
* * *
Докато седяха и разговаряха, Пер Першон забеляза нещо, за което свещеничката не се бе замислила. Благодарение на Левит 19:26-28 Убиеца Андерш се беше превърнал в точно копие на самия Дядо Коледа. Трябваше само да пооправят рошавата му прическа и да му сложат по-подходящи очила. Брадата му си беше истинска и точно толкова сива, колкото трябваше да бъде.
Рецепционистът прие това за знак от... някого... и в следващия миг го осени идеята за Дядо Коледа. Всичко това би изглеждало като намеса на някаква висша сила, ако не беше установено отвъд всяко съмнение, че никоя висша сила, колкото и висша да е, не би си мръднала пръста, за да помогне на рецепциониста или свещеничката му.
Глава 69
Веднага щом рецепционистът и свещеничката останаха сами, първият обясни на втората каква идея го бе споходила в стаята за посещения. Когато се прибраха, двамата прелистиха няколко стари броя на вестник „Готландс Алеханда“ и почти веднага откриха статия, която показваше, че планът на рецепциониста може и да сработи. В нея се разказваше за мъж, който не можел да остане в квартирата си, защото стените били пълни с дървеници. Хазяинът отказвал да приеме, че дървениците са негов проблем. Мъжът пък нямал къде другаде да живее, а в същото време бил принуден да продължи да си плаща наема.
– Получавам само основна пенсия – оплакваше се с основание възрастният мъж на журналиста.
Незавидната ситуация на стареца не заинтересува рецепциониста и свещеничката сама по себе си. Мъжът беше твърде сбръчкан и прегърбен, за да има някаква комерсиална стойност. Той и дървениците му трябваше да се оправят както могат, макар и рецепционистът да си помисли за секунда, че може да му звънне и да му подшушне за клорина, който, изглежда, успяваше да умъртви на практика всичко, що мърда.
Но факт беше, че старецът се вайкаше от страниците на един от местните вестници, а друг клетник, изпаднал в друга ситуация, правеше същото в конкурентното издание „Готландс Тиднингар“ само няколко броя по-късно. Това даде на свещеничката и рецепциониста нужното потвърждение.
Количеството печални истории във всички ежедневници в страната беше почти безкрайно. Дори да се изключеха старците с дървеници в стените, милионерите с охлюви убийци в градините и плъховете, простреляни с въздушна пушка и хвърлени в кофа за боклук от емоционално нестабилни тийнейджъри, броят на статиите вероятно си оставаше все така клонящ към безкрайност.
Рецепционистът взе един от двата таблета, които бе купил преди две години с пари от волните пожертвувания, и се захвана за работа.
* * *
– Как върви? – попита свещеничката, галейки корема си и гледайки към мъжа си, който си водеше бележки, забил нос в айпада.
– Добре, благодаря – отговори рецепционистът и каза, че тъкмо е приключил с поредния абонамент за електронното издание на един от шведските ежедневници.
– „Юсдалспостен“ – каза той. – Сто деветдесет и девет крони месечно.
Да, защо не, замисли се свещеничката. В Юсдал сигурно също имаше хора, за които да ти стане мъчно, въпреки че градът беше хубаво място за живот. После свещеничката направи грешката да попита до кои други електронни издания имаха достъп (отговорът сякаш нямаше край).