Свещеничката и рецепционистът решиха да останат да живеят заедно с бебето в простичката рибарска колиба до морето, където баба му можеше да го гледа, ако се наложи.
Вече не бяха необходими още четири-пет деца, за да свържат двата края чрез оскъдните детски надбавки. Но с малко желание щеше да се намери място за още едно или две. От любов. Паралелно с това можеха да продължат да ненавиждат света. Или пък да спрат, както изтърси рецепционистът една вечер точно преди лягане.
– Да спрем? – попита свещеничката. – Защо?
А, само си говорел. Просто списъкът с изключения ставал твърде дълъг. На първо място бебето, разбира се. И може би убиецът. Той всъщност беше доста мил човек, само дето беше ужасно глупав. Също и онази, как се казваше, губернаторката, която им разреши да се оженят, макар със сигурност да се бе досетила, че свидетелите не знаят на какво стават свидетели.
Свещеничката кимна. Към списъка можели да се добавят още няколко души. Бабата на бебето, новата приятелка на убиеца и ако не Таксиджията Торщен, то поне таксито му.
– Между другото, днес видях една пясъчна оса да кръжи около морската трева. Свършил ни е клоринът. Трябва или да купим още, или да прибавим пясъчните оси към убийците, губернаторите и останалите.
– Така да направим. Да добавим и осите, имам предвид. Доста станаха, но когато сърцето е широко, място все ще се намери. Да теглим ли чертата засега? И да продължим да ненавиждаме всичко останало?
Да, това било добър компромис.
– Само че не тази вечер. Струва ми се, че съм твърде изморена, за да ненавиждам. Беше дълъг ден. Хубав, но дълъг. Лека нощ, любими ми бивш рецепционисте – каза също толкова бившата свещеничка и заспа.
Епилог
Една хубава вечер свещеничката стоеше пред семейната рибарска колиба и се взираше в морето. Водата беше почти огледално гладка.
В далечината фериботът към Оскаршхамн се плъзгаше безшумно напред. Самотен стридояд ровеше сред морската трева, изхвърлена на брега малко по-нататък. За своя изненада, стридоядът откри насекомо и го налапа. Точно в тази част на брега отдавна не бе имало живот.
С изключение на това, всичко беше спокойно. Слънцето бавно залязваше, променяйки цвета си от жълт в оранжев.
Изведнъж тишината бе нарушена.
„Ти не си лош човек, Йохана. Искам да го знаеш. Никой не е лош до дъното на душата си.“
Да не би някой да се беше приближил незабелязано?
Не. Гласът звучеше вътре в самата нея.
– Кой говори? – попита тя въпреки това.
„Знаеш кой съм и знаеш, че Баща ни винаги е готов да прости.“
Свещеничката се сепна. Това той ли беше? След всички тези години? Мисълта за съществуването му беше главозамайваща. И възмутителна. Ако противно на всяка вероятност той не беше измислица, защо не беше тропнал с крак по-рано, за да спре терора в семейство Шеландер навреме?
– Моят баща не прощаваше нищо и аз също не планирам да му простя. И само не ми разправяй Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата62.
– Защо не? – зачуди се Исус.
– Защото това не си го казал нито ти, нито дори Матей. Хората от векове ти слагат думи в устата, без да питат.
– Чакай малко – каза Исус толкова засегнато, колкото му позволяваше характерът. – Вярно е, че хората си измислят какво ли не в мое име, но какво знаеш ти за...
Исус не стигна по-далеч, защото рецепционистът излезе от къщурката, носейки малката Осанна в прегръдките си.
Мигът си отиде.
– Сама ли си говориш? – попита той изненадано.
Първоначално свещеничката отвърна с мълчание.
После помълча още малко. Накрая каза:
– Да. Така мисля. Но кой знае?
62 Матей 5:39. – Б. пр.
Благодарности
Искам да благодаря на своето издателство „Пиратфьорлагет“, което е като едно голямо семейство. Най-вече благодаря на издателката си София и редакторката си Ана. Този път особено много на Ана заради фантастичните ѝ намеси в последните минути.
Благодаря и на Риксън и чичо Ханс заради окуражителните коментари към най-ранния ръкопис. Брат ми Ларш и Стефан от Лаксо също ми дадоха увереност и вдъхновение в някои важни моменти.
Като така и така съм почнал, искам да напомня на моя агент Карина Брант, че е изключителен професионалист и приятел.