Но разследването ни отведе до сърцевината на една изключително секретна и жизненоважна операция на ЦРУ, вследствие на което аз се озовах точно в тази сграда, макар че се опитваха да ме подхлъзнат на всяка крачка. ЦРУ искаше да спаси тайната си операция, а аз — да накажа всички, които имаха нещо общо със смъртта на приятелката ми. Те си помислиха, че са получили каквото искат, но аз — не. И в крайна сметка си платиха всички, които исках да си платят. Хепиенд, нали?
Да, ама забъркаш ли се с федералните, хепиенд не се предвижда. ЦРУ остана впечатлено от моята изобретателност, хитрост и най-вече от моята безпардонност. Моят шеф обаче беше на друго мнение. И след като сравниха мненията си, аз бях запратен тук.
Казано с две думи, Клапър постигна каквото искаше, а именно да му се махна от главата. ЦРУ също — сдоби се със служител, на когото плащаха другаде. На никого не му хрумна да попита какво, по дяволите, искам A3, но това няма значение, тъй като под слънцето има и далеч по-лоши служби от тази, която предложиха на мен. Ако не друго, поне работата изглеждаше интересна…
Освен това получих и момичето. Джанет Мороу явно беше изиграла важна роля в цялата история и беше спечелила достатъчно престиж, за да получи поста заместник окръжен прокурор. Животът й стана изключително запълнен, моят също. Тя трябваше да наблюдава работата на трийсетина прокурори по наказателни дела, а аз — да надзиравам себе си. И трябва да ви кажа, че работата се оказа адски продължителна и изтощителна. Виждахме се единствено през почивните дни, но и двамата натискахме спирачката, тъй като знаехме, че това не е начинът да се създаде една връзка.
В допълнение аз се оказах собственик на пълен гардероб с костюми и спортни сака от „Брукс Бръдърс“, които ми бяха предоставени безплатно от фирмата. Благодарение на тях започнах да изглеждам по-богат и по-щастлив, отколкото бях. Да не говорим, че паснах отлично на отбраната публика, която се трудеше в ЦРУ.
Но както и да е…
В момента един служител на ЦРУ ни чакаше пред входа. Беше добре възпитан и любезен джентълмен, който дори отвори вратата на агент Марголд, усмихна се и каза:
— Здрасти, аз съм Джон от канцеларията на директора.
— Здрасти, Джон — рече Марголд.
Онзи обаче се забави и аз бях принуден да се обадя:
— Здрасти, Джон.
Господи, как се оказах забъркан с тези типове?
Джон кимна, на лицето му се изписа покруса.
— Не искам да ви притискам, но кризата на върха наистина е страшна. — После любопитството му надделя и той се обърна към мен. — Много зле ли беше?
— Кое?
— Убийствата. Нали току-що идвате от убийството на Белнап?
— Ами… — проточих аз. — А как вървят нещата тук, Джон?
— Истинска лудница. Слуховете буквално ще пробият стените. Какво видяхте там?
— Мъртъвци.
— Добре де, ясно. Но как са били убити? С куршуми? С газ? По друг начин?
Погледнах го право в очите и изръмжах:
— Шестима достойни хора са мъртви, но как е станало това, не ти влиза в шибаната работа!
Марголд се усмихна.
Джон се намръщи.
Въпреки това уреди бързо формалностите с охраната и ни придружи по целия път — през фоайето и асансьора до третия етаж, където ни вкара в една празна заседателна зала.
— Чакайте тук — разпореди се той. — Шефовете се съвещават в кабинета на директора. Скоро и другите участници ще се прехвърлят в тази зала.
Оттегли се, без да уточни кои са тези участници, вероятно нарочно, за да ни подразни. За съжаление това е начинът, по който въздействам на хората. Но директорът, за когото спомена Джон, беше Джеймс Питърсън — голяма риба в моята хранителна верига. Спокойно можете да се обзаложите, че това, което се случва в момента горе, в неговия просторен и светъл кабинет — а то си е цял апартамент, — не е нищо друго освен борба за кокала, въпреки че една от разновидностите на играта се нарича „гледай да не те уцелят с банана“. За да продължа с мрачните хранителни метафори, ще добавя, че в момента убийството на Белнап е горещият картоф, който шефовете си подхвърлят, надявайки се той да попадне в чужд отдел, управление, служба или агенция… Разбира се, всеки един от тях щеше да получи своята порция екшън, но във Вашингтон на това му викат „спипай Водещия“. И когато топката се търкулне, както често се случва, Водещият заема централно място в съответното разследване на Конгреса и всички се хващат да изриват идиотщините в неговата пощенска кутия.