— Да, и то много категорично — кимнах аз, помълчах и добавих: — И трябва да ти кажа, че Мерилу не прие новината много добре. Стана доста… хм… развълнувана. Интересно прилагателно, нали?
Джени не реагира.
— Все пак тя не те спомена по име — продължих аз. — В замяна обаче ми разказа надълго и нашироко за плановете ви още от момента, в който си се появила във Форт Худ и си издирила Клайд.
Това не беше чистата истина, но все пак гравитираше някъде около нея.
— Как? — попита тя. — Как съм издирила Клайд? Къде съм се срещнала с него?
— Не знам.
— В такъв случай позицията ти е доста трудна. Не можеш да докажеш, че съм се срещала с Клайд. И няма как да го докажеш просто защото никога не съм го правила.
Направих малка пауза и подхвърлих:
— Не беше трудно да го предположа. Той е третият заподозрян, който е привлякъл вниманието ти и е предизвикал професионалния ти интерес. Разтърсила си го както подобава, а после си му предложила спасение. Да убие вместо теб и да се измъкне свободен, с цяла каруца пари. Не си забравила да му посочиш и алтернативата — да гние в пандиза заедно с приятелчетата си, докато на внуците му им поникнат зъби.
— Така ли ще представите нещата в съда, Шон? — попита тя, после сви рамене: — Вероятно.
— В началото Мерилу решила, че идеята не е добра, нали така? — подхвърлих аз. — Но променила мнението си, след като Клайд обяснил, че новата им приятелка може да направи нещо много повече от предоставянето на информация. Новата им приятелка щяла да оглави разследването на онова, което ще извършат. Какво би могло да се обърка?
— Това са пълни глупости! — отсече Джени. — Винаги съм поддържала становището, че те имат вътрешен източник на информация. Но не съм била аз.
— Нека си представим за момент, че си била ти — предложих аз.
— Глупаво е.
Не. Беше по-скоро сюрреалистично. Тя във всяко отношение приличаше на онази Джени, която познавах, но същевременно не беше тя. Онази Джени беше смела, благородна и изобретателна. А тази тук беше лъжлива и покварена кучка, извършила отвратителни престъпления.
— Първата ти работа е била да елиминираш човека, който е заел мястото ти — продължих аз. — Клайд е бил отличен стрелец в армията, маниак на темата оръжия. А бедният Джон Фиск дори не е предполагал, че се е превърнал в мишена. Бум-бум, и готово: Фиск се превръща в храна за червеи, а Дженифър Марголд поема неговите задължения.
Лицето й остана абсолютно безизразно, сякаш говорехме за някоя друга Джени.
— Ха-ха.
— Да продължавам ли?
— Много си умен, Шон. Имам чувството, че присъствам на една хубава комедия.
— Остава да бъде решен само един проблем: как разследването на тези убийства да бъде поверено на теб? Защото във вашингтонското оперативно бюро сте били четирима, а може би и петима, нали?
— Четирима.
— Благодаря. Проблемът е, че ако става въпрос за обикновено убийство, то ще бъде поето от онзи агент, на чието бюро стои табелката със съответния надпис. Ето защо ти предприемаш ходовете, които ще оправят положението.
Около месец преди началото на операцията правиш специален сайт в интернет, в който обявяваш парична награда за задника на президента. Подаваш информация на Ал Джазира, за да си осигуриш рекламата и за да бъдеш сигурна, че ще привлечеш вниманието на нашите тайни служби. И когато това става факт, автоматично попадаш в разследващия екип, тъй като отговаряш за националната сигурност в окръг Колумбия. Вярно ли е?
— Наистина бях информирана — кимна тя.
— А защо го отрече, когато те попитах за пръв път?
— Ставаше въпрос за степен на достъп до поверителна информация, Шон. Правителството беше обзето от маниакалната идея за секретност и забраняваше споделяне на поверителни сведения с хора, които виждаме за пръв път. Глупаво, но факт.
— О, моля те! — направих гримаса аз. — Котката вече беше изскочила от торбата. Филис информира цялата ни оперативна група.
— Но това даваше ли ми право да обсъждам нещата с теб?
Тази жена явно имаше отговор на всичко.
— Както и да е — предадох се аз. — Но убийствата изведнъж се оказаха в подозрителна близост с националната сигурност и бяха поверени на теб.
— Чертаеш прекалено заплетен сценарий, който съдебните заседатели няма да приемат — засмя се тя.
— Права си, много е заплетен — кимнах аз. — Ще имаш ли нещо против, ако прескоча някои детайли и премина направо към финала?
— Давай — кимна тя.
— Да започнем с декора. Аз съм в къщата на лошите. Мерилу умира от страх да не я хванат, а Клайд псува източника си, който го е прецакал. Аз вече съм сигурен, че те разполагат с вътрешен информатор, и изведнъж се питам: хей, ами ако тези идиоти знаят, че съм глътнал предавател? Че съм ченге магнит, което неизбежно ще привлече и останалите ченгета?