— Залагам петарка, че всичко ще се стовари на твоята глава — усмихнах се на Марголд аз.
Тя само сви рамене, отказвайки да приеме залога. Но след кратка пауза подхвърли:
— Иска ми се да сключим една сделка…
— Лоша идея.
— Защо?
— Защото не притежаваш нищо, което искам аз.
— Не става въпрос за размяна, а за сделка.
— Да чуем…
— Аз ще ти пазя задника, ако ти пазиш моя…
— Нима трябва да сключваш сделка, за да си пазиш задника?
Тя ме дари с втренчен поглед. За момент ми мина през ума, че ще се оплаче в църковното настоятелство от моя непристоен език или бог знае какво. Но в крайна сметка тя въздъхна и каза:
— Стига вече, Дръмънд. Ние с теб можем да бъдем добър екип.
— В какво можем да бъдем добър екип? — натъртено попитах аз.
— Правиш впечатление на човек, който познава правилата на играта — усмихна се тя. — Ако ме държиш в течение на онова, което става тук, аз ще имам грижата да те информирам за събитията при нас. Не търся нито слава, нито доверие. Единственото ми желание е да преживея това, което се е стоварило на главата ми.
Можех ли да й се доверя? В никакъв случай. Но в ситуации като тази човек не казва „не“, а започва да шикалкави.
— Вече имаше възможност да се убедиш, че съм много добър — рекох. — Но дали и ти си добра?
— Аз съм… Е, добре, в случая не ми достига дълбочина.
— В случая няма никаква дълбочина.
Тя протегна ръка.
— Аз съм Джени от Кълъмбъс, Охайо, трийсет и пет годишна. Завършила съм държавния университет в Охайо, специалност психология, защитила съм докторска дисертация по приложна психология в „Джонс Хопкинс“.
Вдигнах вежди в безмълвно учудване.
— Наистина съм много умна — продължи да се усмихва тя. — Единайсет години стаж по специалността. Три от тях в Детройт, други три в изправителните заведения на „Голямата ябълка“… От пет години насам работя в Куонтико на длъжност инструктор и профайлър към Отдела за поведенчески науки.
— За това ли си включена в разследването? — попитах аз. — За да профилираш?
— Не. Преди три месеца ме повишиха в СОА, което ще рече „старши оперативен агент“ по националната сигурност, след което ме назначиха във вашингтонското управление на ФБР.
Направи малка пауза, вероятно в очакване на допълнителни въпроси, не чу такива и нетърпеливо подхвърли:
— А сега ти, но бързо…
Не успях да задоволя любопитството й, тъй като вратата се отвори и в залата нахлу внушителна група — две жени, останалите мъже. Всички си бяха наложили игралните маски — сиреч демонстрираха пълна липса на емоции, съмнение или объркване. Бяха добри актьори, но отдалеч личеше, че сфинктерите им са се свили до размерите на главички на карфици.
Начело крачеха тежкарите: Марк Таунзенд, високоуважаваният директор на агент Марголд, следван по петите от вече споменатия Джеймс Питърсън — директор на цирка и повелител на всички участници с високо самочувствие.
Отделих няколко секунди, за да огледам тези двамата. Таунзенд беше висок и строен, всъщност почти мършав, с тясно издължено лице, сива и гъста като четка коса и странен, абсолютно немигащ поглед на необичайно раздалечените си очи. Питърсън беше нисък и набит, с тъмна коса и лилави устни, очевиден сангвиник.
Двамата адски много приличаха на комиците Абът и Костело, но веднага си личеше, че не бива да бъдат възприемани лековато. Особено в момента, тъй като очевидно не бяха в приветливо, игриво или сантиментално настроение.
Трябва да се отдаде дължимото на Таунзенд, който не беше политически парашутист, а се беше издигнал от нулата благодарение на личните си качества, трудолюбие и достойнство. Беше пример за професионална компетентност и вярност към институцията: абсолютно неподкупен, абсолютно лишен от чувство за хумор, абсолютен педант, който държи на детайлите и точността и е безпощаден към прегрешилите, независимо дали става въпрос за пропуски в работата или прогнозна грешка. Надявам се, че вече ви е ясно защо агентите на ФБР, включително и тези от охраната на Белия дом, изпитваха ужас от Марк Таунзенд. Лично аз допускам, че гадното поведение на агент Марголд тази сутрин се дължеше именно на този ужас.