Дамата вдясно от Мийни изглеждаше някак разколебана. В първия момент реших, че я друса моминска свенливост, но после разбрах, че просто очаква да бъде представена. Усетила, че доброволци липсват, тя неохотно промълви:
— Нанси Хупър… Специален асистент на президента.
Кратко пояснение относно тази префърцунена титла: президентът разполага с куп специални асистенти, повечето от които са безполезни близачи на пощенски марки. Но мисис Хупър не беше нито безполезна, нито безвредна, а доколкото можех да тълкувам израженията на присъстващите, не беше и особено желана на тази маса. Оказа се, че тя е президентският гуру за връзки с обществеността, като по съвместителство изпълняваше и още две длъжности — консилиере и палач…
— Ясно е, че съм тук, за да ви предложа политическата линия и съответните напътствия — обяви тя.
Никой не я поправи, но физиономиите около масата говореха съвсем друго. Дрън-дрън, казваха те. А госпожата бе тук с единствената задача да ни внуши, че отговорността е само и единствено наша…
Косата й беше тъмна и къдрава, а останалата част от тялото — дълга и кльощава, с пронизващи кафяви очи и гърбав нос, силно наподобяваща оскубан папагал. Спомних си, че на няколко пъти я бях виждал по телевизията. Беше ми направила впечатление на нахакана и бъбрива, но несъмнено умна и съобразителна жена, която умее да използва красноречието си за светкавични удари под кръста. Присъствието й сред нас едва ли можеше да се тълкува като сигнал за щастливо плаване.
Следващият беше мъжът срещу нея. Мистър Джийн Холдърман, помощник-секретар на Онзи-дето-за-всичко-се-коси от новоизлюпеното Министерство на вътрешната сигурност. Джийн беше младо момче, още ненавършило трийсет, с костюм на „Армани“ и фризирана коса. За момент си помислих, че може би е сбъркал вратата. Със сигурност беше най-млад сред присъстващите, представител на най-младото министерство. И определено не беше наясно с изискванията към облеклото.
Искрено се надявах, че някой ще го изпрати да донесе кафе. Разбира се, той можеше да е някое генийче, което аз подценявам, но което впоследствие ще се окаже незаменимо за отбора.
Както и да е. Джийн Холдърман се справи с представянето си без никакво запъване и това беше благоприятен сигнал. После извърна глава по протежение на масата, заби очи в Джордж и с неподправена искреност промълви:
— Можете да разчитате на нашето безусловно сътрудничество в хода на разследването. Изправени сме пред сериозно предизвикателство за националната сигурност. Няма да ви подведем, Джордж, бъдете сигурен!
Никой не се разсмя, но няколко души започнаха да кашлят в шепите си. Тайната на мистър Холдърман беше разкрита — оказа се, че е обикновен идиот.
Следваща поред беше дамата, седнала вляво от мисис Хупър и директно срещу мен.
— Филис Карни, Отдел за специални проекти, ЦРУ — представи се тя.
Не знам дали вече го споменах, но дамата беше стара, с бели коси и съсухрено тяло, най-малко седемдесетгодишна, а може би гонеше и осемдесетте. Човек неволно си задаваше въпроса какво търси жена като нея тук — на действителна държавна служба, вместо да се мотае някъде из Флорида — най-вероятно в местността, наречена Слонско гробище, където да суши кожата си на слънце и да млати малките бели топчици по посока на също така малките празни дупчици. Тук му е мястото да ви предупредя, че никой не може да избегне секирата на федералния пенсионен закон, ако не притежава някакви гениални качества и умения или пък любещ племенник в сенатската финансова комисия.
Не бях сигурен към коя група да причисля Филис Карни, но нямах куража да я попитам и едва ли някога щях да го събера. По една случайност Филис бе пряката ми началничка — тъкмо тя ме беше изискала за сътрудник на поверената й организация; тъкмо тя сутринта ме беше изстреляла в бърлогата на смъртта. Все още не знаех защо го е направила, но ме обзе предчувствието, че скоро ще разбера.
Следваща поред беше агент Марголд. Сравнително скромните й титли предизвикаха няколко равнодушни погледа, след което дойде моят ред. Moi, тъй да се каже. Пропуснах да спомена армейския си чин, което не беше опит за потулване на истината, а право на избор за армейските офицери, попаднали в програмата за обмен на кадри с разни граждански институции. В интерес на истината дори в армията не приемат сериозно офицерите юристи, включително и самите офицери юристи. Но по-важен в случая беше един друг факт — единствен сред присъстващите аз не притежавах нито научна титла, нито специални отговорности или пълномощия. И благодарение на него в душата ми започна да се прокрадва надеждата, че някой все пак ще ме изпрати да направя кафе…