Тя замълча за миг, после кимна.
— Разбирам. — Направи още една кратка пауза, след което смени темата: — Трябва да звънна в службата да дам няколко разпореждания. На първо място, всички да приберат секретните материали в касата, а след това да излязат в тридневен отпуск… А и ти имаш вид на човек, който се нуждае от чаша кафе.
Фактически се нуждаех от нова работа. Обърнах се и излязох от залата. Открих Джени в кафенето, заета да маже конфитюр върху нещо, което приличаше на хлебен жълъд.
— Какво е това? — издебнах я в гръб аз.
— Тиквеник — отвърна тя, без да се обръща. — Изтънчена английска закуска.
— Без майтап? Нещо като английска поничка?
— О, моля те! Спести ми тъпите вицове за понички! — Помълча известно време, после попита: — Ама ти наистина не си от ЦРУ, а?
— Защо питаш?
— Как да кажа… Носиш прекалено скъп костюм, имаш акъл и самочувствие — все неща, които почти те идентифицират с тружениците на Управлението. Но за разлика от тях не си арогантен, нито потаен… Дори мисля, че не си лукав…
Заех се да изучавам тила й.
— От колко време работиш за Джордж Мийни?
— От няколко месеца.
— Какво стана с офертата да си пазим взаимно задниците?
— О, това ли? — попита тя и започна да изстисква пакетче чай в чашата си. — А ти прие ли я? Не си спомням да съм чула такова нещо.
— Добре де, приемам.
Синьото й сако беше останало на облегалката на стола в заседателната зала и това ми даде възможност да оценя задните й части — гледка, която наистина си заслужаваше. Освен това имаше тънко кръстче и стройни бедра, а номерът на сутиена й по всяка вероятност беше 38Д или ДД. Всъщност какво значение има една буква повече? Разбира се, аз вече бях сериозно ангажиран с един друг внушителен размер. Или нещо като ангажиран. Но от чисто професионална гледна точка получих възможност да се убедя, че агент Марголд не притежава само остър ум, а се намира и в отлично физическо състояние — нещо, което спокойно би й позволило да преследва всеки средноаритметичен мръсник, а в извънредни ситуации аз самият вероятно бих й носил багажа. На всичкото отгоре миришеше хубаво на нещо близо до лимон, което означаваше, че поддържа добра хигиена. Чист дух в чисто тяло. А може и да не беше така.
Както и да е. Тя разбърка питието в чашата си, без да дава признаци, че иска да се впусне в разговор. Но на даден етап все пак промърмори:
— Всъщност Джордж предложи да бъдеш включен в групата.
— Така ли?
— Каза, че умееш да се оправяш.
— Така ли каза?
— Спомена, че преди време сте работили по някакъв случай заедно и ти си демонстрирал добър инстинкт. Това е всичко, което каза.
Дали наистина е всичко, или Джордж подготвя декорите за Второ действие, в което ще направи опит да ми даде думата? Но ако е така, къде точно се вписва прекрасната мис Марголд? Взех една пластмасова чаша, подложих я под кранчето и натиснах ръчката. Кафето потече, изпомпано от невидим резервоар.
— Знаеше ли за наградата? — попитах.
— Не, но става интересно.
— Искаш да кажеш, че е интересно, защото не е обявена за твоята глава.
— Точно това искам да кажа — кимна тя, замълча за момент, после попита: — Мислиш ли, че зад всичко това стоят парите?
— Мисля, че това е една от възможностите. Ние обявяваме парични награди за главите на Айдид, Бен Ладен и Саддам, но в един момент някой решава да ни върне номера. Ирония на съдбата…
Известно време се занимавахме с питиета си.
— Ще бъде наистина забележително — рече тя.
— Ще бъде голямото и окончателно прецакване, особено ако изпълнят обещанието си да видят сметката на президента.
— Трябва да бъдем внимателни — промълви тя. — Урок номер едно от обучението ми в Куонтико гласи, че винаги има опасност от обърната каузална връзка.
— Имаш право. Но това не бива да те тревожи по отношение на мен.
— Така ли?
— Протекциите са в портфейла ми.
Тя извъртя очи и поясни:
— Имам предвид капана на порочната логика. Лошите неща винаги идват по тройки. Ако една жена роди тризнаци, значи бебетата са лоши…
— Звучи разумно.
Мисля, че вече съжаляваше, че ме е нарекла умен. После, сякаш усетил, че ушите му горят, до нас се появи Джордж Мийни и протегна ръка към купчината чаши. Хвърли ми кос поглед и промърмори с добре изиграно безразличие:
— Е, Дръмънд, май пак ще работим заедно.
— Светът е малък, а?
— Аха.
— Прекалено малък.
Той се направи, че не чува, и попита:
— И какво мислиш?
— За теб ли?
— Не, за цялата тая работа.
— Ще ти кажа, Джордж — погледнах го в очите аз. — Мисля, че разполагаш с около четирийсет и осем часа да откриеш за какво става въпрос, иначе с кариерата ти е свършено. Ще останеш в историята като агента, който не е успял да предотврати убийството на президента. А сега ми кажи какво мислиш ти.