— Филис е в кабинета си с Морт. Моли незабавно да се присъединиш към тях.
И тъй, оставих Лайла да си върши работата и тръгнах към вътрешността на някогашния склад. Очите ми се спряха на дъската за съобщения, окачена до вратата от някоя практична и подредена душа. На нея бяха изписани поредица от инструкции за временно пребиваващите — къде да се настанят, как да седнат, кой в какъв екип попада, номерата на служебните телефони, които ще ползват… Най-отдолу имаше нещо наистина полезно — телефоните на най-близката пицария и китайска храна за вкъщи. Не обичам да звуча като непоправим сексист, но винаги си личи — най-вече по дребните неща — когато юздите са в ръцете на жена.
После забелязах редица от набързо издигнати временни прегради, които разделяха на три групи работните места на също така временни служители: на Управлението, на ФБР и на бюрократите от Министерството на вътрешната сигурност.
Би трябвало да добавя, че при федералната култура стените са основата, върху която се гради доверие, чувство за екипност и улеснена комуникация. Шегувам се, разбира се.
Потънах в лабиринта от стени и прегради, без да срещна дори едно познато лице. Будката на Филис се оказа чак в дъното. Тя вдигна глава да ме погледне, после кимна на едрия мъж, който се беше отпуснал на стола срещу бюрото й. Изпитах смътното чувство, че съм го виждал някъде.
— Предполагам, че се познавате…
Не съвсем, макар че мъглата в паметта ми се поразсея. Наистина ме бяха представяли на Морт Съливан, това стана на втория ми ден тук. Той беше нисък, плешив и дебел — типичен шишко от еврейски произход с приятен акцент от Бронкс, който завеждаше близкоизточните отношения на отдела. Не съм сигурен какво точно означава това, но по принцип Отделът за специални проекти не насърчава своите служители да демонстрират загриженост. За разлика от мен Морт беше на редовен щат в ЦРУ, но длъжността му беше същата като моята — офицер за специални проекти. Това ни правеше нещо като колеги.
Трите димящи чаши кафе върху бюрото доказваха, че Лайла е уведомила Филис за появата ми, а самата ми шефка бе решила да се направи на любезна.
По всяка вероятност тя отгатна мислите ми, защото се усмихна и ми направи знак да седна на свободния стол, след което се извърна към Морт.
— Разкажи му какво знаем.
Морт ми подаде плик с гриф „СТРОГО СЕКРЕТНО — специални източници“, под който бяха изписани обичайните кодове на информационните източници, а също така и инициалите на длъжностните лица, които имат право да четат материалите. Моите не бяха сред тях, но при положение, че началникът на канцеларията на Белия дом се разлагаше на металната маса в моргата, правилникът можеше да бъде пренебрегнат, при това бързо и без никакви колебания.
— Чул си за парите, които дават за главата на президента, нали? — попита ме Морт.
— Къде да се разпиша?
— Ако знаех, нямаше да седя тук, приятелю.
Ха-ха. Филис ни наблюдаваше втренчено. Мислено чух колко високо цени мъжкото чувство за хумор.
— В тая папка е събрано всичко, което знаем — информира ме Морт. — Прочети я, когато имаш време. Прилича на криминален роман, на който втората половина липсва. Работата е там, че научихме за нея едва преди няколко седмици.
Служителите на Управлението са големи майстори в създаването на папки. Разгърнах тази в ръцете си и прегледах първата страница, която беше нещо като разширено съдържание. Най-важното в нея беше, че сме научили за обявената награда не чрез специалните разузнавателни средства, изброени върху корицата, а от едно съобщение на Ал Джазира — информационния телевизионен канал на арабски език. Следваха подробностите.
— Истина ли е това? — вдигнах глава към Морт аз.
— Абсолютно.
— Изглежда доста невероятно, нали? — намеси се Филис. — Било е излъчено три-четири пъти, преди да бъде забелязано от нощната смяна на отряда за борба с тероризма. Разбира се, накарахме ги да го свалят от новинарските емисии.
— Да, но беше излъчено в най-гледаното време — промърмори Морт. — Освен това Ал Джазира е спътникова телевизия и има огромна аудитория в цял свят — гледат я в Близкия изток, гледат я американците от арабски произход, гледат я индонезийци, пакистанци и много други. Да не говорим, че арабите по принцип са страшни клюкари и един мобилен телефон е всичко, което им трябва, за да разпространят поредния слух по кафенета и сукове.
Зададох единствено важния въпрос.
— А как е научила Ал Джазира?
— От интернет — отвърна Морт. — Обявата за наградата е публикувана в един уебсайт.
— Уебсайт?
— Да. Обозначен е като убийпрезидента-точка-ком.
— Това е някаква шега, нали?