Ето защо не проявих нито грубост, нито тъпа духовитост, когато погледнах цивилния право в очите и казах:
— Ако се легитимирам, ще се наложи да ви убия.
На което той отвърна:
— Но ако не го направите, аз ще ви убия!
Тук се намеси агент Марголд, която се обърна към цивилното ченге и каза:
— Оторизиран е, а и аз ще го държа под око…
— Въпреки това трябва да се разпише, Джени!
— Не трябва, повярвай ми. Ако някой те скастри за пропуска, оправдай се с мен.
Леденосините й очи се заковаха в лицето на горкия човек, който се поколеба още няколко секунди, след което неохотно ни пусна. Очевидно вътре се беше случило нещо много сериозно, след като федералните ченгета бяха толкова спечени. За да се отпушат, май щеше да се наложи поне един месец да пият слабително. Все пак ние продължихме напред — тя и аз. Двайсетина метра по алеята и още десет по пътечката ни отведоха до величествения вход. Агент Марголд спря на прага, намъкна бели хартиени пантофи направо върху обувките си, а ръцете й се оказаха в плен на ръкавици от тънка гума.
— Явно имаш проблем с началниците, Дръмънд — изръмжа тя, без да ме погледне. — Но те предупреждавам, ще ти щракна белезниците в момента, в който решиш да оспорваш заповедите ми, след което ще бъдеш изнесен оттук под формата на вързоп! — Подаде ми чифт ръкавици и книжни пантофи и добави: — Ще стоиш близо до мен, ще си държиш голямата уста затворена и няма да пипаш нищо! Тук си в ролята на наблюдател, точка!
Всемогъщи боже! Надлежно подвих опашка и кротко отвърнах:
— Права си. Радвам се, че ми го напомни, и искрено съжалявам, че съм те разтревожил. Обещавам да бъда по-отзивчив, по-старателен и най-вече покорен!
Всъщност не казах нищо подобно. Намъкнах пантофите и ръкавиците и попитах:
— Ти ли влизаш първа?
Без повече приказки се озовахме в огромно като пещера преддверие с под от бял мрамор и извито стълбище в дъното. От високия таван висеше тежък кристален полилей. Поради ролята си на наблюдател, точка! аз обърнах внимание и на ориенталския скрин до стената в дъното, ръчно тъкания китайски килим, а също така и на тялото, проснато на два метра от вратата.
Трупът беше на жена малко под трийсет, в завидно физическо състояние. Ако се абстрахираме от състоянието му в момента, разбира се. Беше облечена в хубаво тъмносиньо костюмче — сако с изчистена линия и къса пола. Лежеше по гръб, с ръце на шията, подвити колене и широко разтворени крака, между които се виждаха розовите й пликчета. Свенливостта вече не беше нейна грижа. Положението на ръцете и ореолът от кръв около главата предполагаха изстрел в гърлото. Кръвта изглеждаше тъмна, което свидетелстваше за прекъсната артерия. А фактът, че беше хванала коричка, сочеше, че са я гръмнали някъде около часа на сутрешния ми крос.
Приличаше на повредена парцалена кукла, понесена и захвърлена от ураган. Разбира се, не това й се беше случило. Бе станала жертва на изстрелян фронтално куршум с достатъчно мощ, за да я вдигне във въздуха и да я запрати на метър и половина от вратата.
Не мисля, че мис Марголд пропусна да види трупа, въпреки че продължи да крачи, гледайки право пред себе си. Или беше идвала в къщата и преди, или й я бяха описали подробно, тъй като без никакво колебание ме преведе през просторната дневна и се насочи към трапезарията, където имаше още трупове.
Бяха двама — мъж и жена на преклонна възраст, настанени един срещу друг на масата за хранене, забили глави в супата. Или, за да бъда по-точен, лицата им бяха потопени в купички за супа, в които беше закуската им — „Чириос“ — за него и „Фростид Флейкс“ за нея.
Мъжът беше на шейсет и пет-шест години, с бяла коса и хубав раиран костюм от фина вълна, бяла риза и черни, лъснати до блясък мокасини. До левия му крак беше изправено скъпо куфарче от черна кожа. Сякаш се бе приготвил да тръгва за работа, но нещо му беше попречило. Жената беше червенокоса, горе-долу на неговата възраст. Под пеньоара от синя коприна се виждаше розова пижама. Имаше вид на домакиня, подготвила се да закусва с чужди хора, но явно не с тези, които ги бяха посетили.
Агент Марголд се насочи право към трупа на мъжа, докосна сънната му артерия и побърза да се отдръпне. Забелязах, че на стената в ъгъла се подпираха двама агенти, които не вършеха нищо. Вероятно така им беше заповядано, тъй като моята спътница се обърна към тях и попита:
— Колко време е изтекло? Някъде около два часа, нали?
— Съдебният лекар пътува насам — отговори по-едрият от двамата. — Но вероятно е точно така. Преди половин час, когато се появихме, той беше още топъл. Смъртта е настъпила някъде между шест и седем, най-вероятно малко след шест…