Специален агент Марголд очевидно бързаше, тъй като приключи огледа за броени минути и попита:
— Как се слиза в мазето?
— Отзад, през кухнята — обади се по-кокалестият от двамата. — Втората врата вдясно. Бен Маркаси вече е там.
Тя се обърна да ме погледне и леко кимна.
— Хайде, идвай.
И аз тръгнах.
Прекосихме коридора и намерихме втората врата вдясно. В движение се опитах да си отговоря на въпроса защо ЦРУ се е забъркало в тази история, след което логично си зададох и един далеч по-егоистичен въпрос: каква работа има Шон Дръмънд в тая баровска къща? Тежестта на престъплението и присъствието на ФБР автоматично изключваха тривиалните мотиви: кражба с взлом, провалена сделка с наркотици и прочие. Защото това, което се беше случило в трапезарията, си беше чиста екзекуция. Не е имало разговор между жертвите и убийците, не е имало спор за пари, нито пък отмъстително послание. Не са се водили преговори, дори „сбогом“ не са си казали.
Обобщенията могат да бъдат не по-малко подвеждащи от предположенията, но до екзекуции по принцип прибягват гангстерите и наркотрафикантите. И двете групи възприемат убийството като част от бизнеса, като бърз и ефикасен начин за прекратяване на спор, прекъсване на партньорство или отстраняване на прегрешил служител. Но гангстерите биха привлекли вниманието единствено на ФБР, наркопласьори могат да събудят любопитството на Отдела за борба с наркотиците, но нито едните, нито другите би трябвало да са грижа на ЦРУ. Може би провалена програма за защита на важен свидетел? В такъв случай Управлението би могло да е замесено, особено ако жертвата се окаже свидетел в нашумял процес срещу международния тероризъм. Това все пак е една възможност. Или убитият на масата е бил служител на ЦРУ? Може би става въпрос за някаква извратена любезност между двете федерални агенции: Хей, тази сутрин са видели сметката на един от вашите… Защо не отскочите да видите за какво става въпрос?
На минаване покрай кухнята подуших аромата на кафе и изведнъж ми се прииска да изпия една чаша. Но мис Нафукан задник вероятно щеше да изпадне в истерия и да ме залее с отровна жлъч, поръсена за всеки случай с рицин. На местопрестъпленията човек трябва много да внимава. Затова кротко последвах агент Марголд към мазето. Тя стигна подножието на стълбите, огледа се и извика:
— Бен, къде си?
— Тук съм — обади се мъжки глас.
Мазето представляваше просторно помещение с висок таван и боядисани в бежово стени, лишено от всякакви прегради, външни врати и дори прозорци. Обзавеждането беше доста по-скромно от това горе, а обстановката подсказваше, че е било използвано сравнително рядко. В далечния ъгъл обаче имаше голяма купчина играчки: строител, две топки, камионче и още куп такива неща. И тя променяше всичко.
Двамата горе престанаха да бъдат клинични случаи и се превърнаха в баба и дядо, които са водили внуците си в музейния комплекс „Смитсониън“ и са помнели рождените им дни. Убийството им вече не беше инцидент, тъй като се беше превърнало в трагедия за едно семейство и в нещо повече от мимолетно любопитство за самия мен. Не знаех дали в душата на Марголд има място за някакви сентименти, затова попитах:
— Познаваше ли тези хора?
Мадамата рязко се обърна, в очите й блеснаха светкавици.
— Ще те изгоня в момента, в който още веднъж отвориш уста! — отсече тя.
Разбирахме се чудесно, няма що.
Продължихме напред и скоро стигнахме до една врата в дъното, от която се влизаше в малка стая. От състоянието на варосаните стени стигнах до извода, че тя е била пристроявана допълнително, вероятно не много отдавна.
В центъра й стоеше едър мъж на средна възраст, който прекарваше пръсти през оредялата си коса. Други живи твари липсваха, следователно това беше Бен, който бавно се обърна да ни погледне. Стаята и бездруго беше малка, но десетината монитора я правеха направо клаустрофобична. До една от стените беше залепен пулт за управление на ултрамодерен комуникационен център. Пред него имаше работно кресло на колелца марка „Ногахайд“, а край противоположната стена се виждаше тясно легло. Сцената допълваха три нови трупа, разпръснати в небрежни пози.
Най-близо до вратата и до нас седеше млада жена, получила три-четири куршума в дясната част на тялото си. Беше политнала на една страна от стола си, почти опрян до пулта. Смъртта я беше заварила в момента, в който бе протегнала дясната си ръка към някой от многобройните плъзгачи. Другите двама убити бяха мъже — единият към трийсетгодишен, другият на около трийсет и пет-шест. И двамата бяха с порядъчно измачкани сиви костюми и още повече дупки от куршуми.