Изведнъж осъзнах, че говоря като чирака убиец на Сенч, по начина, по който ги анализирах. Бяха гости, а не мишени. Покашлях се.
— Не знам откъде са дошли. Ревъл ми каза, че дошли на портата като музиканти за празника. Или може би акробати.
Уеб продължаваше да ги гледа втренчено.
— Не са нито едното, нито другото — заяви решително. В гласа му избуя любопитство. — Тъй. Хайде да поговорим с тях и да разберем кои са и що са.
Гледах как тримата си говореха. Жената и по-младият мъж закимаха рязко на това, което им каза по-високият. След това изведнъж го оставиха и започнаха да се движат из тълпата като овчарски кучета, тръгнали да съберат овцете. Жената държеше ръката си на бедрото, сякаш пръстите ѝ търсеха меча, който го нямаше. Въртяха глави и очите им шареха. Търсеха ли нещо? Не. Някого. Жената се надигна на пръсти да погледне над главите на струпаните хора, които гледаха смяната на музикантите. Водачът им се отдръпна към вратата. Дали пазеше да не избяга жертвата им? Или си въобразявах?
— Кого дебнат? — промълвих неволно.
Уеб не отговори. Вече беше тръгнал натам, където стояха тримата допреди малко. Но когато се обърна от мен, към живия барабанен ритъм изведнъж се вляха извисени гласове и игривият звук на гайда и към дансинга се понесоха танцуващи. Двойки се завъртяха и заподскачаха като пумпали на буйната мелодия и преградиха пътя ни и гледката ми. Сложих ръка на широкото рамо на Уеб и го издърпах от рисковете на оживения дансинг.
— Ще заобиколим — казах му и поведох.
Но и този път беше пълен със забавяния, защото имаше гости да се поздравят, а човек не може да претупа набързо такива разговори, защото е невъзпитано. Уеб, винаги любезен и бъбрив, като че ли изгуби интерес към странните чужденци. Съсредоточаваше вниманието си върху всички, с които го запознавах, и ги убеждаваше в чара си просто със силния си интерес кои са, с какво се препитават и дали си прекарват весело тази нощ. Оглеждах залата, но вече не можех да намеря непознатите.
Не се грееха край голямата камина, когато я подминахме. Нито ги виждах да се радват на храна и пиене или да танцуват, или да наблюдават празненството от пейките. Когато музиката свърши и вълната танцуващи се отдръпна, се извиних на увлечените в разговора си Уеб и лейди Есенция и закрачих през залата натам, където ги бях видял за последен път. Вече бях убеден, че не са музиканти и че не са се отбили тук случайно. Постарах се да не позволя подозренията ми да се усилят. Ранното ми обучение не винаги ми служи добре в подобни ситуации.
Не намерих никого от тях. Измъкнах се от Голямата зала в сравнително тихия коридор и се огледах за тях, но напразно. Отишли си бяха. Поех си дълбоко дъх и твърдо реших да сложа край на любопитството си. Несъмнено бяха някъде във Върбов лес, за да се преоблекат със сухи дрехи, да изпият чаша вино или навярно се бяха изгубили в тълпата танцуващи. Щяха да дойдат пак. Все пак бях домакинът на събирането, а Моли ме беше чакала твърде дълго. Имах гости, за които трябваше да се погрижа, хубава жена, с която да танцувам, и чудесно празненство. Ако бяха музиканти или акробати, скоро щяха да се представят, защото несъмнено щяха да се надяват да спечелят благоволението и щедростта на домакините и гостите. Възможно бе дори аз да бях лицето, което търсеха, след като в моите ръце беше кесията, от която се плащаше на изпълнителите. Ако изчаках достатъчно дълго, щяха да стигнат до мен. А и да бяха просяци или пътници, пак бяха добре дошли. Защо трябваше винаги да си въобразявам опасност за обичните ми хора?
Гмурнах се отново във вихъра от веселие. Отново танцувах с Моли, поканих Копривка да потанцува с мен, но я изгубих от Ридъл, прекъснах Пламен, докато се опитваше да види колко меденки може да струпа на кула на едно блюдо за забавление на една хубава девица от Върбово, похапнах курабии с джинджифил и накрая бях хванат натясно от Уеб близо до бурето с ейл. Той напълни халбата си след мен, а после ме подкара към една пейка недалече от камината. Огледах се за Моли, но двете с Копривка си говореха нещо и след миг тръгнаха да разбудят Търпение, която дремеше в стола си. Тя им възрази вяло, когато я надигнаха и поведоха към покоите ѝ.
Уеб заговори без заобикалки:
— Не е естествено, Том — загълча ме той, без да се притеснява кой може да ни подслуша. — Толкова си самотен, отекваш на Осезанието ми. Трябва да се отвориш за възможността да се обвържеш отново. За човек от Старата кръв да я кара толкова дълго без партньор е нездравословно.