— Не чувствам нужда от това — казах му искрено. — Имам си хубав живот тук, с Моли и Търпение, и момчетата. Честна работа, която ме ангажира, а свободното си време прекарвам с хората, които обичам. Уеб, не се съмнявам в мъдростта и опита ти, но също така не се съмнявам в сърцето си. Не ми трябва нищо повече от това, което си имам точно сега.
Той ме погледна в очите, напрегнато. Последните ми думи бяха почти верни. Ако можех да си върна вълка, тогава, да, животът щеше да е много по-хубав. Ако можех да отворя вратата и да видя Шута ухилен на прага, тогава животът ми наистина щеше да е пълен. Но нямаше смисъл да въздишам по онова, което не можех да имам. Само ме отвличаше от това, което вече имах, а то бе повече от всичко, което бях имал в живота си. Дом, дамата на сърцето ми, момчета, навлизащи в мъжеството си под покрива ми, и удобството на леглото ми нощем. Сведения от замък Бъкип само колкото да се чувствам, че все още съм необходим в по-големия свят, и достатъчно малко, за да знам, че всъщност могат да се оправят без мен и да ме оставят малко на мира. Имах годишнини, с които можех да се гордея. Бяха минали близо осем години, откакто Моли бе станала моя жена. Почти десет, откакто бях убил човек.
Почти десет години, откакто за последен път видях Шута.
И ето го, онова потъване като на падащ в кладенеца на сърцето ми камък. Опазих го да не проличи на лицето или в очите ми. Онази бездна в края на краищата нямаше нищо общо с дългото време, в което бях живял без животно за спътник. Това беше съвсем друг вид самота. Нали?
Може би не. Самотата, която никога не може да бъде запълнена от никого освен от онзи, чиято загуба е предизвикала липсата. Е, в такъв случай може би беше същата.
Уеб продължаваше да ме гледа. Осъзнах, че съм зареял погледа си покрай рамото му към танцуващите, но дансингът вече бе празен. Изместих го и срещнах неговия.
— Добре съм си така, както съм, приятелю. Доволен. Защо да обърквам всичко? Би ли предпочел да копнея за повече, след като вече имам толкова много?
Беше съвършеният въпрос, с който да прекратя добронамереното досаждане на Уеб. Видях го как се замисли над думите ми, а след това на лицето му изгря усмивка, която идваше от сърцето му.
— Не, Том, не бих ти пожелал това, наистина. Аз съм човек, който може да признае, когато греши, и може би съм мерил твоето жито с моята крина.
Разговорът изведнъж се преобърна с главата надолу, поне за мен. Думите сами изригнаха от устата ми.
— Твоята чайка, Риск, тя добре ли е още?
Той се усмихна криво.
— Толкова добре, колкото би могло да се очаква. Тя е стара, Фиц. Двайсет и три години е с мен, а беше сигурно на две или три, когато се срещнахме.
Замълчах. Никога не се бях замислял колко дълго живеят чайките и не го попитах сега. Всички въпроси, които бяха твърде жестоки, за да се зададат, ме оставяха смълчан. Той поклати глава и извърна поглед.
— Рано или късно ще я загубя, освен ако злополука или болест не вземе първо мен. И ще скърбя за нея. Или тя ще скърби за мен. Но също така знам, че ако остана сам, някога, ще потърся друг партньор. Не защото двамата с Риск нямаме нещо чудесно заедно, а защото съм Стара кръв. Ние не сме създадени, за да бъдем самотни души.
— Ще помисля добре над това, което ми каза — обещах му. Съмнявах се, че някое същество би могло да заеме мястото, което Нощни очи бе оставил празно, но Уеб заслужаваше тази учтивост от мен. Време беше да оставим тази тема. — Успя ли изобщо да поговориш със странните ни гости?
Той кимна замислено.
— Да. Но не много, и само с жената. Том, тя ме притесни. Кънтеше странно за сетивата ми, като приглушени камбани. Твърдеше, че били жонгльори и се надяват да ни забавляват по-късно през нощта. Говореше малко за себе си, но беше пълна с въпроси към мен. Търсеше свой приятел, който също би могъл да е дошъл насам наскоро. Дали съм чул за други пътници или гости в района? А когато им казах, че макар да съм приятел на домакините, също съм пристигнал тази вечер, ме попита дали съм срещнал други непознати на пътя.
— Дали пък някой от групата им не се е отделил от тях?
Той поклати глава.
— Не мисля. — Намръщи се. — Беше доста странно, Том. Когато попитах кой…
И точно тогава Справедлив ме пипна за лакътя.
— Мама те вика — каза тихо. Прости думи, но нещо в тона му ме разтревожи.
— Тя къде е?
— С Копривка са в покоите на лейди Търпение.
— Веднага идвам — отвърнах му.