— Кога намери време да подредиш всичко това?
— Новият ни домашен стюард е мъж с много дарби — отвърна тя с усмивка, но после въздъхна и рече: — Мислех, че ще се върнем тук след полунощ, пияни от танци, музика и вино. Канех се да те съблазня.
Преди да мога да реагирам, тя добави:
— Но сега се чувствам замаяна и не по приятния начин. Фиц, мисля, че няма да мога да направя нищо повече в това легло, освен да спя до теб тази нощ. — Направи няколко колебливи стъпки и се смъкна тежко на ръба на леглото. Пръстите ѝ зашариха по връзките на роклята ѝ.
— Нека да ти помогна — предложих, а тя повдигна вежда към мен. — Без никакъв умисъл за нещо повече — уверих я. — Моли, само това, че спиш до мен, сбъдва мечтата ми от години. Има достатъчно време за повече, когато не си уморена. — Разхлабих стегнатите връзки и тя въздъхна, щом я освободих от дрехата. Копчетата на блузата ѝ бяха мънички, направени от перли. Избута настрани непохватните ми пръсти, за да ги разкопчае. Изправи се. Не беше винаги спретнатата и подредена Моли, когато пусна полите си да паднат на купчина върху смъкнатата рокля. Вече ѝ бях намерил мека нощница. Тя я нахлузи през главата си и нощницата се заплете във венчето зеленика в косата ѝ. Повдигнах я леко и я освободих. Усмихнах се, загледан в жената, в която се бе превърнала моята мила Моли Кървящото носле. Спомних си за един отдавнашен Зимен празник и бях сигурен, че си го спомни и тя. Но когато отново се смъкна, за да седне на ръба на леглото, видях бръчките на челото ѝ. Тя вдигна ръка и го потърка.
— Фиц, толкова съжалявам. Съсипах всичко, което бях намислила.
— Глупости. Хайде. Легни да те завия.
Тя стисна рамото ми, за да се изправи, и се олюля, щом отгърнах завивката.
— Хайде, пъхай се вътре — казах ѝ, но вместо да ми отговори дръзко, тя само въздъхна тежко, щом седна, после се отпусна на леглото и аз ѝ помогнах да вдигне ходилата си. Притвори очи.
— Стаята се върти. И не е от виното.
Седнах на ръба на леглото и хванах ръката ѝ. Тя се намръщи.
— Стой кротко. Всяко движение кара стаята да кръжи още по-бързо.
— Ще мине — казах ѝ, надявайки се да е така. Седях много кротко и я наблюдавах. Свещите горяха стабилно и изпълваха стаята с уханията, с които ги бе напоила предното лято. Огънят в камината пращеше, пламъците поглъщаха грижливо струпаните цепеници. Бръчките на притеснение по лицето ѝ бавно се разгладиха. Дъхът ѝ се успокои. Потайността и търпението, усвоени в младежкото ми обучение, ми помогнаха, надигнах се много леко от леглото. Когато най-сетне се изправих, едва ли беше усетила каквото и да било движение. Спеше дълбоко.
Безшумно като призрак обиколих стаята, за да изгася всички свещи, освен две. Разбърках огъня, добавих още една цепеница и поставих паравана пред него. Не бях сънен, нито уморен дори. Никакво желание нямах да се връщам на празненството и да обяснявам защо съм там, а Моли не е. Позадържах се още малко, огънят топлеше гърба ми. Моли беше смътна фигура зад спуснатите завеси на леглото. Пламъците пращяха и ушите ми почти можеха да различат целувките на навявания в прозореца сняг от звуците на веселбата долу. Бавно смъкнах празничните си дрехи и ги смених с удобството на обичайните гамаши и туника. После тихо излязох от стаята и придърпах бавно вратата зад себе си.
Не слязох по главното стълбище. Вместо това заобиколих по слугинското задно стълбище и по почти запустелия коридор, докато най-сетне стигнах до бърлогата си. Отключих високите врати и се шмугнах вътре. Само няколко тлеещи въглена бяха останали от огъня в камината. Разбудих ги с листове смачкана хартия от писалището си, изгаряйки безполезните размишления от сутринта, а след това добавих още дърва. Отидох до писалището, седнах и придърпах чист лист. Взрях се в него и се зачудих защо просто не го изгоря веднага? Защо да пиша на него, да се вглеждам в думите и след това да го изгоря? Имаше ли всъщност нещо останало в мен, което да можех да доверя само на хартията? Имах живота, за който бях мечтал, дома, любящата си жена, порасналите деца. В замъка Бъкип ме уважаваха. Това беше кроткото затънтено местенце, за което винаги бях мечтал. Повече от десет години бяха минали, откакто изобщо бях помислял да убия някого. Оставих перото и се отпуснах в стола си.