Той се намръщи. Обърна се да тръгне, но спря и ме погледна през рамо.
— Моли?
— Пратих Ревъл да пази на вратата.
Той се намръщи още повече.
— Първо ще проверя тях. Ревъл има потенциал, но засега е само потенциал.
Пристъпи към вратата.
— Ридъл. — Гласът ми го спря. Взех бутилката бренди от рафта и му я връчих. — Гледай никой да не помисли, че нещо не е наред. Кажи на Копривка, ако прецениш, че е разумно.
Той кимна. Кимнах му в отговор и той излезе, а аз смъкнах една сабя, окачена на полицата над камината. Вече бе само украса, но някога бе оръжие и щеше да стане отново. Прилягаше хубаво в дланта ми. Нямаше време за наметало или ботуши. Нито за търсене на фенер или факла. Нагазих в снега със сабята в ръка и след двайсет крачки знаех всичко, което трябваше да знам. Вятърът бе заличил дирите им напълно. Стоях, загледан в тъмното, и умът ми се понесе на крилете на Осезанието, надалече в нощта. Никакви хора. Две дребни същества, зайци навярно, се бяха сгушили на завет под затрупани със сняг храсти. Но нищо повече. Никакви дири и извършителят на това вече се беше скрил от погледа ми, извън обхвата на моето Осезание. А и ако бяха непознатите, Осезанието ми нямаше да ги открие дори да бяха наблизо.
Върнах се в бърлогата си и изтупах снега от мокрите си обувки, преди да вляза. Затръшнах вратата и пуснах завесата. Пратеничката ми и вестта, която бе донесла, си бяха заминали. Мъртва ли беше? Или избягала? Беше ли излязъл някой навън, или тя бе пуснала някого вътре? Нейна ли беше кръвта на пода, или на някой друг? Гневът, който бях изпитал преди малко при мисълта, че някой би могъл да извърши насилие над гост в дома ми, се разпали отново. Потиснах го. По-късно можех да си го позволя. Когато намеря цел.
Намери целта!
Излязох от кабинета и затворих вратата. Вървях бързо и безшумно, заличил от ума си години достойнство и днешен обществен ранг. Не издавах никакъв звук и не носех никаква светлина. Сабята държах до бедрото си. Първо, до спалнята ми. Замъци от мисли градях, докато тичах. Вестоноската беше потърсила мен. Независимо дали тя беше нападателката или нападнатата, това можеше да означава, че аз съм бил целта на насилието. Спуснах се надолу по стълбището като тръгваща на лов дива котка, с изострени, парещи сетива. Усетих, че Ревъл бди пред вратата, много преди той да разбере, че идвам. Вдигнах пръст пред устните си, щом се приближих. Той се сепна, като ме видя, но запази мълчание.
— Всичко наред ли е тук? — прошепнах.
Той кимна и отвърна тихо:
— Ридъл беше тук преди малко и настоя да го пусна вътре, за да се увери, че всичко с господарката е наред. — Зяпна сабята ми.
— И беше ли?
Той отново ме погледна в очите.
— Разбира се, сър! Щях ли да стоя тук толкова спокойно, ако не беше?
— Разбира се, че не. Извини ме, че попитах. Ревъл, моля те, остани тук, докато се върна и те освободя, или пратя Ридъл, или някой от синовете на Моли. — Подадох му сабята. Той я взе все едно е нажежен ръжен.
— Но гостите ни… — почна колебливо.
— Никога не са толкова важни, колкото милейди. Пази тази врата, Ревъл.
— Да, сър.
Помислих, че заслужава нещо повече от заповед.
— Все още не знаем чия кръв е пролята. Някой е използвал вратите на кабинета към градината вън. За да влезе или да излезе, не знам. Кажи ми малко повече за външността на вестоноската.
— Беше момиче, сър. В смисъл, повече момиче, отколкото жена. Дребничка и слаба. Руса коса, разпусната. Облеклото ѝ изглеждаше да е било с добро качество някога, но доста употребявано. Беше чужда мода, пелерината стегната на кръста и издута след това, с издути ръкави също така. Беше зелена и изглеждаше тежка, но май не беше от вълна. Имаше кожа по ръба на качулката, от непознат за мен вид. Предложих да взема наметалото и качулката, но тя не пожела да ми ги даде. Носеше широки панталони, може би от същата тъкан, но черни и с бели цветя, извезани на тях. Ботушите ѝ не стигаха до коляното и изглеждаха тънки, стегнати плътно на прасеца.
Толкова много подробности за облеклото ѝ!
— Но как изглеждаше самата тя?
— Млада. Изглеждаше побеляла от студ и беше благодарна, когато разпалих огъня и ѝ предложих горещ чай. Пръстите ѝ бяха побелели като лед на чашата, когато я взе от мен…
Гласът му заглъхна. Изведнъж вдигна очи към мен.
— Не искаше да излезе от кабинета, сър. Нито да ми даде наметалото. Трябваше ли да съобразя, че беше уплашена?