Ридъл наистина ли си беше мислил, че може да направи от този мъж нещо повече от домашен иконом? В кафявите му очи имаше сълзи.
— Ревъл, направил си всичко, което е трябвало да направиш. Ако някой е сгрешил, това съм аз. Трябваше да отида в кабинета веднага щом чух, че има пратеник. Успокой се. Просто попази тук още малко, докато пратя някой да те смени. След това се върни към онова, в което си най-добър. Грижи се за гостите ни. Гледай никой да не заподозре, че нещо не е наред.
— Това мога да го направя, сър. — Каза го тихо. Укорът в кучешките му очи за мен ли беше, или за него? Нямаше време за чудене.
— Благодаря ти, Ревъл — казах, потупах го по рамото и го оставих. Тръгнах бързо по коридора, като вече посягах за Копривка с магията на Умението. В мига, в който мислите ни се докоснаха, гневът на дъщеря ми лумна в ума ми. Ридъл ми каза. Как смее някой да направи това в дома ни! Мама в безопасност ли е?
Да. Идвам към теб. Ревъл пази на вратата ѝ, но бих искал ти или някое от момчетата да го замести.
Аз. Ще се извиня и тръгвам. Кратка пауза, след което добави пламенно: Открий кой е направил това!
Точно това смятам да направя.
Мисля, че хладната ми увереност я удовлетвори.
Тръгнах бързо по коридорите на Върбов лес. Не бях изненадан, когато завих на един ъгъл и заварих Ридъл да ме чака.
— Нещо ново? — попитах.
— Копривка се качи до стаята на майка си. — Погледна над рамото ми. — Знаеш, че вероятно ти си бил целта по някакъв начин.
— Може би. Или самата пратеничка, или съобщението, което е носела, или някой, който иска да навреди на изпратилия съобщението, като го забави или унищожи.
Задвижихме се бързо заедно, затичахме един до друг като вълци по диря.
Обичах това.
Тази мисъл ме изненада и едва не се препънах. Обичах това? Да гоня някой, който е нападнал някой друг в светая светих на собствения ми дом? Защо трябваше да обичам това?
Ние винаги обичахме да ловуваме. Старо ехо от вълка, който бях някога, и вълка, който все още беше с мен. Ловът за месо е най-добър, но всеки лов винаги е Лов и никога не си по-жив, отколкото по време на лов.
— И аз съм жив.
Ридъл ме изгледа питащо, но вместо да зададе въпрос, каза:
— Ревъл лично занесе храната и чая на пратеничката. Двамата пажове, които бяха на предната врата, си спомнят, че са я пуснали. Дошла е пеш и според единия е дошла иззад конюшнята вместо по алеята за впрягове. Никой друг не я е видял, макар кухненският персонал да помни, разбира се, че са приготвили поднос за нея. Нямах възможност да ида до конюшните и да видя какво знаят там.
Огледах се. Не бях облечен добре, за да се появя пред гостите ни.
— Аз ще отида. Предупреди момчетата.
— Сигурен ли си?
— Това е техният дом, Ридъл. И всъщност не са момчета вече. Приказват за напускане от три месеца. Мисля, че напролет ще отлетят.
— А нямате на кого другиго да разчитате, Том. Когато това свърши, ще поговорим отново. Трябват ви няколко домашни войници, няколко мъже, които могат да са жестоки, когато ситуацията го наложи, но могат да отворят врата и да поднесат вино на гост също така.
— Ще поговорим по-късно — съгласих се, макар и с неохота. Не за първи път ми натякваше, че трябва да имам някаква домашна стража за Върбов лес. Съпротивлявах се на тази идея. Не бях вече наемният убиец, живеещ за да пази своя крал и да върши безшумната си работа. Вече бях почтен земевладелец, човек с лозя и стада овце, човек, отдаден на плуг и стрижене, а не на ножове и мечове. И съществуваше, длъжен бях да призная, заблуждението ми, че винаги бих могъл да защитя домакинството си срещу всякакви елементарни заплахи, които биха намерили пътя си до вратата ми.
Но не и тази нощ.
Оставих Ридъл и затичах към конюшните. Нямаше всъщност, казах си, никакъв знак, че проливането на кръв е било смъртоносно. Нито трябваше на всяка цена да е свързано с мен или с близките ми. Може би пратеничката имаше свои врагове, които я бяха проследили. Стигнах до един слугински вход, бутнах тежката врата и се втурнах през заснежения двор към конюшнята. Дори в това късо бягане вратът и устата ми се напълниха със сняг. Хлъзнах лоста на вратите и бутнах едната, колкото да се шмугна вътре.
Посрещна ме топлината от прибраните на сухо животни, приятната миризма на коне и мека светлина от един покрит фенер, окачен на кука. Реагирал на влизането ми, Толман вече куцукаше към мен. Синът му, Толърман, сега надзираваше повечето работа в конюшните, но Толман все още се смяташе за старши. В дни, когато имаше много идвания и заминавания, както беше сега, контролираше строго кои животни къде да бъдат подслонени. Винаги беше загрижен да не останат неразпрегнати животни. Примижа към мен в сумрака на конюшнята и се сепна, щом ме позна.