— Холдър Том! — извика ми с дрезгавия си глас. — Не трябваше ли да танцувате с изтънчените ни гости в голямата зала?
Като при мнозина старци, годините бяха смалили усета му за разликите в ранга ни. Или навярно бе защото беше виждал, че мога да изривам торта от ясла с най-добрите му ратаи, поради което ме зачиташе като равен.
— След малко — отвърнах му. — Танците ще продължат до заранта, знаеш. Но помислих, че ще е добре да наобиколя тук и да се уверя, че всичко е наред в конюшнята в такава буря.
— Всичко е наред тука. Тази конюшня беше построена както трябва преди двайсет години и ще издържи още десет пъти по толкова, смятам.
Кимнах.
— Ревъл каза, че тази вечер сте имали гости, които са ви притеснили.
Озадаченото му изражение се смени с мръщене.
— Да. Ако се държиш като конекрадец, ще говоря с тебе като с конекрадец. Няма да ми се вреш и да надничаш покрай конюшните и после да ми разправяш, че си менестрел. Бяха толкова менестрели, колкото Медник тука е пони. Не ми миришеха никак добре, тъй че ги отведох направо до вратата. — Присви очи към мен. — Онзи приятел Ревъл трябваше да ви е предупредил. Не ги пуснахте вътре, нали?
Трудно беше да го призная. Кимнах.
— Зимният празник е. Пускам всички. — Покашлях се, когато той наведе поглед. — Преди това. Забеляза ли още някой тук при конюшните, някой странен?
— Имате предвид онова чуждоземно момиче ли?
Кимнах.
— Само тя. Влезе тук, сякаш мислеше, че това е къщата. „Трябва да говоря с господаря“, каза на един от ратаите, тъй че той я доведе при мен, мислеше, че мен търси. Но тя ме погледна и рече: „Не, с господаря с кривия нос и косата като на язовец“. Тъй че, да ме прощавате, разбрахме, че сте вие, и я пратихме в къщата.
Отпуснах ръката си, която несъзнателно се вдигна да опипа отдавна чупения ми нос. Всичко ставаше все по-странно и странно. Изчезнала пратеничка, която бе дошла да ме търси само по описание, вместо да знае името ми?
— Това ли е всичко? — попитах.
Той се намръщи замислено.
— Да. Освен ако не искате да чуете за търговеца Котълби, дето се опита да ме накара да прибера конете му в конюшнята, след като и двата имат признаци на краста. Горките същества. Прибрах ги на сушина в бараката за дърва, но до нашите животни няма да се доближат. А ако кочияшът му рече да се оплаква, ще му кажа какво мисля за конярството му. — Погледна ме свирепо, сякаш можех да оспоря благоразумието му.
Усмихнах му се.
— Малко добрина, Толман, заради конете. Намажи ги с малко от мехлема, който правиш.
Той ме изгледа за миг, след което кимна рязко.
— Може. Не са виновни животните, че са се грижили зле за тях.
Понечих да си тръгна, но се обърнах отново.
— Толман. Колко време изтече между момента на пристигането на момичето и на тримата, които си взел за конекрадци?
Той вдигна мършавите си рамене и ги отпусна отново.
— Тя дойде преди да пристигне Кол Тоули. После дойдоха шивачът и сестрите Върбово, на ония техни еднакви понита. Тия дами никога не се возят в карета, нали? После момчетата Медникови и майка им и…
Осмелих се да го прекъсна.
— Толман. Мислиш ли, че са преследвали нея?
Той замълча. Изчаках нетърпеливо, докато премисли каквото знаеше. После кимна, свил устни. Изглеждаше ядосан, когато призна:
— Сам трябваше да се сетя. Същите ботуши, и дойдоха направо до конюшнята и се опитаха да надникнат вътре. Не гледаха дали има коне за крадене, а търсеха онова момиче. — Изгледа ме сърдито. — Наранили ли са я?
— Не знам, Толман. Изчезнала е. Ще видя дали онези тримата още са тук.
— Направете го. Ако не са, не може да са далече в това време. Ако искате, да взема да пратя едно момче до чифлика на Стокър, да помолим да ни заемат ловните си кучета? — Поклати глава и добави горчиво: — Казвал съм го много пъти: нямаше да е зле да си имаме наша ловна глутница.
— Благодаря, Толман, но кучета не. Както пада този сняг, едва ли има диря, която да се проследи.
— Ако премислиш, Том, кажи ми. Мога да накарам сина ми да вземе ония хрътки за нищо време. И… — Извика след мен, щом започнах да се отдръпвам: — И ако ти дойде умът да си гледаме наши кучета, кажи ми! Знам една страхотна кучка, ще имаме кутретата ѝ до пролетта! Само ми кажи!
— По-късно, Толман! — викнах му в отговор и устата ми се напълни със сняг. Още валеше и вятърът се усилваше. Изведнъж изпитах увереност, че тези, които търся, все още са във Върбов лес. Никой не можеше да е толкова безразсъден, че да се опита да избяга в тази виелица. Пресегнах се с Умението си към Копривка. Всичко наред ли е с майка ти?