Оставих я да спи, Пламен е при нея. Казах му да залости вратата след мен и чух, че го направи. Аз съм с Ридъл и Справедлив с гостите. Не сме открили нищо необичайно. Няма и следа от вестоноската.
Мъртва? Избягала? Криеше се във Върбов лес? Трябваше да е едно от трите. Имаше трима менестрели, които дойдоха късно. Двама мъже и една жена. Уеб изглеждаше притеснен от тях. Още ли са сред гостите ни? Нарисувах ги в ума си за нея.
Видях ги. Не ми приличаха на музиканти, нито се държаха като такива. Не дадоха знак, че искат ред на подиума.
Прати Справедлив при мен, моля те. Ще претърсим незаетите крила. И ми съобщи, ако с Ридъл намерите тримата непознати.
Със Справедлив си разделихме Върбов лес и обходихме стаите, оглеждайки за някакви следи от нахлуване в незаетите участъци на имението. Не беше лесна задача в старата криволичеща сграда и разчитах на своето Осезание, колкото и на очите си, да ми каже дали поредната стая наистина е празна. Копривка и Ридъл не намериха и следа от тримата странници, а когато тя питаше други наши гости дали са ги видели, отговорите бяха толкова противоречиви, че ставаха безполезни. Дори слугите ни, които понякога ме дразнеха с острото внимание, което обръщаха на фамилните неща, нямаха какво да докладват. Тримата и вестоноската бяха изчезнали все едно изобщо не ни бяха гостували.
Към малките часове на нощта, когато гостите ни се бяха наситили на храна и музика и заминаваха по домовете си или търсеха стаите, които им бяхме предложили, отмених претърсването. Ридъл и момчетата отидоха с Ревъл да проверят дали всички външни врати са залостени, а след това направиха тиха обиколка на южното крило, където бяхме настанили гостите. Докато го правеха, реших да се пъхна в кабинета си в западното крило. Оттам щях да имам достъп до една шпионска мрежа, за която знаехме само Търпение, Моли и аз. Намерението ми беше да я избродя тази нощ и да надникна в стаите със спящите ни гости, за да видя дали някой от тях не е предложил на непознатите подслон.
Такова беше намерението ми. Но когато стигнах до вратата на кабинета си, настръхнах. Още преди да съм пипнал дръжката на вратата разбрах, че не е заключена. Някой беше влизал след като аз бях излязъл. Помнех ясно, че бях затръшнал вратата преди да тръгна с Ревъл, за да отидем при Ридъл.
Извадих ножа си и открехнах вратата. В стаята беше сумрачно, свещите пращяха и гаснеха, огънят догаряше. Постоях малко, докато проучвах стаята със сетивата си. Вътре нямаше никого, казваше Осезанието ми, но си спомних, че по-рано странниците се бяха оказали почти прозрачни за Уеб, човек с много по-фино настроена магия от моята. Тъй че стоях неподвижно, нащрек, и чаках. Но това, което надуших, ме разяри. Кръв! В бърлогата ми!
Тръгнах с ножа напред. С лявата си ръка запалих нова свещ и след това разбърках огъня. Огледах стаята. Идвали бяха тук. Бяха идвали тук, в бърлогата ми, и нечия пролята кръв все още не се беше съсирила. Надуших забърсано от нея на ъгъла на писалището ми, а до разбърканите ми листове имаше кафяво-червено петно.
Ако Сенч не беше ме обучил с хиляди упражнения да помня едно помещение точно така, както съм го напуснал, влизането им можеше да остане незабелязано. Но дори без миризмата на кръв и малките следи от нея — бяха идвали тук, бяха пипали документите ми, преместили бяха свитъка, който превеждах. Бяха се опитали да отворят чекмеджето на писалището ми, но не бяха намерили скритото резе. Някой беше вдигнал каменното спомен-ваяние, което Шутът ми бе направил преди десетилетия, и го беше върнал на полицата над камината със страната, показваща моето лице. Вдигнах го, за да го наглася правилно, и изръмжах. На образа на Шута нечий груб пръст беше оставил кръв, размазана на бузата му. Гневът, който ме обзе, нямаше рационално оправдание.
Усетих прилива на спомените, побрани в камъка. Последните думи на Шута към мен, скътани в него, привлякоха вниманието ми. Затворих ума си срещу онова послание. Не сега.
И колкото и глупаво да беше, опитах се да изтрия кръвта от лицето му с палец.
Паметният камък, или камъкът-спомен, е особена материя. В старо време тесният кръг хора на Умението са ваяли дракони от него, насищали са камъка със спомените си, преди да бъдат погълнати от изваяните същества, за да им придадат подобие на живот. Виждал съм го веднъж да става. Искрен, моят крал, се беше отдал на каменен дракон и след това се надигна в този облик, за да донесе ужас и война на враговете на Шестте херцогства.