Самият аз бях отслабил дремещите дракони от предишни поколения с кръвно жертвоприношение и мобилизиране на Осезание и Умение, вплетени в една магия.
Кръв на паметния камък и моят допир. Умението и Осезанието, кипнали в мен. Петното кръв потъна в камъка.
Шутът отвори широко уста и изкрещя. Видях как устните му се изопнаха, видях оголените му зъби и вкочанения език. Беше крясък на несекваща болка.
Никакъв звук не стигна до ушите ми. Беше по-интимно от това. Безначална и трайна, прониза ме вечната, безнадеждна, безмилостна болка на систематично изтезание. Изпълни цялото ми тяло и прокънтя в кожата ми все едно, че бях стъклена чаша, напълнена до ръба със златисто бренди. Спомените му, моите спомени, вплетени в изкривена, споделена агония. Изваяните му очи се взряха в мен слепешком. За миг погледите ни се срещнаха и след това всичко помръкна и очите ми пламнаха. Треперещите ми ръце заопипваха ваянието. Едва не го изпуснах, но го сгуших до себе си и рухнах на колене. Задържах го до гърдите си и усетих как един много далечен вълк надигна муцуната си и изръмжа яростно. „Съжалявам, съжалявам, съжалявам!“ — заломотих слепешком, сякаш бях наранил самия Шут. Пот изби от всяка пора на тялото ми и ме намокри. Смъкнах се на хълбок, все още притиснал ваянието до себе си. Зрението бавно се върна в широко отворените ми раздрани очи. Взрях се в гаснещия огън, изтерзан от образи за мътночервени инструменти, натопени в пламъците, надушил кръв, стара и нова, смесена с острата пиклива воня на страх. Спомних си как да затворя очите си. Усетих вълка, дошъл да застане над мен и заплашващ да разкъса всеки, който се доближи. Ехото на болката бавно отмина. Поех си дъх.
Кръвта има силата да пробужда паметния камък, все едно дали е изваян древен дракон или бюстът, който бе изваял Шутът. И в тази кратка връзка разбрах, че момичето е мъртво. Усетил бях ужаса ѝ, докато я гонеха и обкръжаваха, спомена ѝ за прежни страдания и агонията на смъртта ѝ. С това разбрах, че е момичето вестоноска на Ревъл, а не опитната жена боец, който бях видял с двамата мъже. Бяха я проследили, бяха я издебнали в дома ми и я бяха убили. Не знаех защо, нито какво съобщение бяха попречили да стигне до мен, но щях да ги намеря и щях да разбера.
Превъртях се на корем, все още притиснал ваянието до гърдите си. Главата ми се въртеше. Надигнах се, а след това успях да се изправя, опрян на писалището. Залитнах към стола си и седнах. Поставих ваянието на писалището пред мен и го погледнах. Не се беше променило. Бях ли си въобразил онова движение, беззвучния писък на Шута и изцъклените очи? Бях ли споделил някоя далечна преживелица на Шута, или ваянието бе изразило ужаса и болката, оставена от вестоноската в смъртта ѝ?
Понечих да го вдигна, да го опра до челото си и да видя отново простите спомени, които ми бе съхранил. Но ръцете ми затрепериха и отново го оставих на писалището. Не сега. Ако по някакъв начин бях влял болката на момичето в камъка, не исках да го узная сега, нито да споделя тази агония отново. Точно сега трябваше да тръгна на лов.
Върнах ваянието на мястото му на полицата. Все още малко разтреперан, тръгнах да огледам бърлогата си за други следи. Не намерих нищо.
Някой беше дошъл тук, в личното ми свърталище, отворил беше вратите и беше влязъл, за да наруши някои мои много съкровени неща. Малко неща докосваха сърцето ми така, както това ваяние, малко драгоценни неща, които ме свързваха с минало, когато бях служил на моя крал с двамата най-скъпи приятели, които бях познавал изобщо. Този някой, непознат, дръзнал да ги опипа и оскверни с кръв, която бе пролял, ме доведе до ръба на убийствена ярост и когато помислих, че едно или две неща като нищо може да са откраднати, всичко пред очите ми почервеня.
Тръснах ядосано глава и си наложих хладнокръвие. Мисли! Как бяха намерили това място? Беше очевидно. Когато бяха пратили Ревъл да ме намери, го бяха проследили. Но ако истинската им цел е била да намерят мен, защо не ме бяха нападнали тогава? И как не ги бях усетил? Бяха ли Претопени, както бе заподозрял Уеб отначало, човешки същества, откъснати от всякаква връзка с човешкото? Съмнявах се. Бяха се движили на група в балната зала, с предпазливост и сдържаност, каквито никога не бях виждал в Претопените. Бяха ли, в такъв случай, прикрили по някакъв начин жизнените си знаци? Не знаех за магия, която би могла да направи това. Когато моят вълк беше жив, се бяхме научили да съхраняваме дискретно общуването си. Но това едва ли беше същото като да мога напълно да прикрия същността си от усета на друг, надарен с Осезанието.