Това не събуди съчувствие у мен. Само ме ядоса още повече. Това беше моя болка — ограбили ми бяха неща, които бях ценяла. Как смееше да ме гледа все едно той беше уязвеният? Скръстих отново ръце, този път за да го изключа от себе си. Наведох глава, за да не ми се налага да го гледам. Когато сложи ръка на бузата ми и другата на темето ми, само стегнах мускули и се присвих по-силно.
Той въздъхна.
— Старая се, Пчеличке. Не успявам понякога. Спасих каквото помислих, че е важно за теб. Когато поискаш, кажи ми и ще ги вземем и ще ги сложим в новата ти стая. Исках да е нещо като изненада за теб. Мислех, че ще ти хареса да имаш Жълтия апартамент. Беше грешка. Твърде голяма промяна и твърде бързо, и ти трябваше да имаш повече дума в това.
Не се отпуснах, но го слушах.
— Тъй. Това няма да е изненада. След пет дни двамата с теб ще отидем в Крайречни дъбове. Ревъл беше достатъчно съобразителен да предположи, че може би ще искаш сама да избереш плата за зимните си туники. И ще посетим обущаря, вместо да го чакаме да направи зимното си гостуване тук. Краката ти вече са пораснали повече, отколкото се полага за година. Ревъл каза, че имаш нужда от нови обувки и че ти трябват и ботуши. За езда.
Това ме жегна толкова, че вдигнах глава към него. Тъга все още изпълваше очите му, но той каза мило:
— Това беше изненада за мен. Много приятна.
Отново наведох очи. Не бях имала намерение да е каквото и да било за него. Макар че, като си го помислих сега, бях очаквала с нетърпение да ме види, че мога да яздя, въпреки че нито той, нито Ридъл бяха намерили време да помислят, че е достатъчно важно да ме научат. Тогава осъзнах колко дълбоко съм ядосана и на двамата от това, че винаги като че ли отделят повече време за Шън, отколкото за мен. Исках да задържа този гняв и да го направя по-дълбок и по-силен. Но повече от това исках ласките на мама в стаята, където щях да спя тази нощ.
Заговорих на пода. Подразни ме колебанието в гласа ми.
— Искам да вземем нещата ми сега. И да ги приберем на сигурно в стаята ми.
— Веднага — каза той.
Стана. Не го хванах за ръката, нито той мен. Но го последвах извън стаята, която беше моя някога, стаята, където беше умряла пратеничката.
25.
Неща за пазене
По времето на кралица Умела на главния писар в замък Бъкип било възложено допълнителното задължение да учи всяко „желаещо“ дете в цитаделата на изкуството на буквите. Казват, че постановила това заради голямата си неприязън към писар Мартин. Със сигурност много писари на Бъкип след Мартин като че ли смятат това повече за наказание, отколкото за чест.
И тъй, отново бях сгрешил. И лошо. Вървях бавно по коридора, с малкото ми дете до мен. Тя не ме хвана за ръка. Вървеше точно на ръка разстояние от мен и знаех, че не е случайно. Ако болка може да се излъчва като топлина от огън, то това беше студът, който усещах от вцепенено ѝ малко телце. Толкова сигурен бях, че правя каквото трябва. Че тя ще се зарадва на новата си стая и на мебели, съобразени с нейния ръст. В нетърпението си да заблудя персонала за „гостенката“, която бе изчезнала, бях унищожил скъпи спомени, незаменими късчета от детството ѝ.
Заведох я до спалнята си. Беше променена от последния път, когато бе там. Бях събрал дрехите и завивките си и бях повикал перача. Беше идвал два пъти с един много голям кош и смръщил неодобрително нос. Същата вечер, когато се върнах в стаята си, пухеният ми дюшек беше проветрен и обърнат, всички повърхности бяха почистени от прах и стаята бе подредена. Не бях го поръчал; подозирах Ревъл. Тази нощ спах в ленени чаршафи, изпрани и почистени от потта на скръб, на възглавници, които не бяха мокри от сълзите ми. Свещите за свещниците ми бяха чисто бели, не ароматизирани, а нощницата, която облякох, беше мека и чиста. Бях се почувствал като пътник, който е бил на дълго и уморително пътуване и е пристигнал в някой безличен хан.
Не се изненадах, когато Пчеличка спря на прага и зяпна изумена. Това можеше да е стая на който и да е човек. Или на никого. Огледа я, а след това погледна мен.