— Искам си нещата. — Говореше ясно. Нямаше някаква дрезгавост в гласа ѝ, нито следа от напрежение от сдържани сълзи. Заведох я до скрина под прозореца, отключих го и го отворих. Тя погледна вътре и застина.
Вътре бяха не само вещите, които бях прибрал от стаята ѝ в онази жестока и трескава вечер, но и много други спомени. Бях прибрал първата дрешка, която Пчеличка бе носила, и панделка, открадната преди много години от косата на Моли. Тук беше четката за коса и огледалото на майка ѝ, и любимият ѝ колан от боядисана в синьо кожа с навързани за нея кесийки. Бърич го беше направил за нея и токата бе изтъняла от употреба. Беше го носила до деня, в който умря. Имаше малко ковчеже, което пазеше не само накитите на майка ѝ, но и всяко от бебешките зъбчета на Пчеличка.
Пчеличка намери и книгите и нощниците си.
— Свещите са в кабинета ми, запазени само за теб — напомних ѝ.
Тя събра няколко малки фигурки. Не проговори, но от свитите ѝ устни разбрах, че липсват други важни неща.
— Съжалявам — казах, когато тя се обърна от скрина с ръце, пълни със скъпоценните ѝ вещи. — Трябваше да те попитам. Ако можех да върна скъпите ти неща, щях да го направя.
Тя ме погледна за миг в очите. Гняв и болка тлееха в огъня там. Внезапно смъкна товара си на леглото ми и заяви:
— Искам ножа за колан на майка ми.
Погледнах в скрина. Малкият нож си беше на колана, където бе висял години наред. Имаше костена дръжка и по някое време Моли или може би Бърич я беше увил с кожа, за да не се хлъзга. Беше в синя кания с цвета на колана.
— Коланът ще ти е доста голям още много години — казах. Беше наблюдение, не възражение. Никога не бях помислял, че ще иде при някой друг освен Пчеличка.
— Само ножа и канията ми трябват сега — каза тя. И отново ме погледна в очите. — Да се защитавам.
Вдишах дълбоко и извадих колана на Моли от скрина. Трябваше да сваля няколко кесийки, преди да мога да изхлузя канията. Подадох ножа на Пчеличка с дръжката напред, но когато посегна към него, го дръпнах.
— От какво да се защитаваш?
— От убийци — заяви тя. — И от хора, които ме мразят.
Тези думи ме удариха като камъни.
— Никой не те мрази!
— Мразят ме. Онези деца, които си решил, че ще взимат уроци с мен. Поне три от тях ме мразят. Може би повече.
Седнах на ръба на леглото, с ножа на Моли отпуснат в ръцете ми.
— Пчеличке — заговорих разумно. — Те едва те познават, тъй че как биха могли да те мразят? А дори и да не те харесват, съмнявам се, че децата от имението биха посмели да…
— Те хвърляха камъни по мен. И ме гонеха. Той ме плесна толкова силно, че ми разкървави устата.
Ужасен, студен гняв се надигна в мен.
— Кой направи това? Кога?
Тя извърна очи от мен. Заби поглед в ъгъла на стаята. Мисля, че се бореше със сълзите. Заговори много тихо.
— Беше преди години. И няма да кажа. Това, че ще го знаеш, само ще го направи по-лошо.
— Съмнявам се — казах грубо. — Кажи ми кои те гониха, кой посмя да те замерва с камъни и ще се махнат от Върбов лес още тази нощ. Те и родителите им с тях.
Синият ѝ поглед се плъзна покрай мен като лястовица покрай стръмна скала.
— О, и това ще накара другите слуги да ме заобичат, нали? Хубав живот ще имам тогава, щом другите деца ще ги е страх от мен, а родителите им ще ме мразят.
Беше права. Призля ми. Малкото ми момиченце беше гонено с камъни, а аз дори не знаех. Дори да го знаех, не можех да измисля как да я защитя. Беше права. Каквото и да направех, щеше да стане само по-лошо. Усетих се, че ѝ подавам прибрания в канията нож. Тя го взе и за миг мисля, че беше разочарована, че ѝ го давам. Знаеше ли, че признавам, че има моменти, когато не мога да я защитя?
Пчеличка издърпа късия нож от канията и за миг се зачудих какво ли би направила Моли. Беше просто острие, изтъняло от много точене. Моли го беше използвала за всичко: рязане на цветя, остъргване на червеева дупка от морков или изваждане на треска от палеца ми. Погледнах ръката си и си спомних как я беше държала здраво и безмилостно изчопляше нащърбената треска.
Пчеличка беше обърнала хватката си и държеше ножа все едно се кани да го забие надолу. Направи няколко замаха във въздуха, стиснала зъби.
— Не така — чух се да казвам. Тя се навъси изпод вежди. Понечих да взема ножа от ръката ѝ и изведнъж осъзнах, че няма да го направя. Извадих моя нож. Приличаше на ножа на Моли: късо здраво острие, предназначено за десетки дребни неща, за които може да потрябва нож. Задържах го хлабаво в ръката си, с дланта нагоре, с леко отпусната дръжка. Балансирах го. — Опитай така.