— Сигурен съм, че учителят ти ще държи учениците си в ред.
Тя поклати диво глава и изсъска като приклещена в ъгъла котка.
— Не е нужно да ме ударят, за да ме наранят. Момичетата… — Стиснатите ѝ юмручета изведнъж се разтвориха широко като птичи нокти. Тя стисна глава в тези нокти и стисна и очи. — Забрави, че те помолих. Ще се погрижа за това сама.
— Пчеличке — започнах предупредително, но тя ме прекъсна:
— Казах ти. Момичетата не е нужно да ударят, за да наранят.
Не се предадох.
— Искам да разбереш защо поканих другите деца също да се учат.
— Разбирам го.
— Кажи ми защо.
— Да покажеш на всички, че не си свидлив човек. Или коравосърдечен.
— Какво?
— Нас… момчето от конюшните. Каза, че според някои имаш лош поглед и че след като мама умря ги било страх, че ще станеш суров със слугите. Ти не го направи. Но това ще покаже, че всъщност си добър човек.
— Пчеличке. Не е за това да показвам нещо на някого. В замъка Бъкип на всяко дете, което желае да учи, му е разрешено да ходи на уроците при Голямата камина. На мен, незаконното дете, ми беше позволено да ходя там и да се уча. Тъй че мисля да осигуря на всяко дете, което желае да учи, възможността да учи.
Тя не ме гледаше. Вдишах дълбоко и щях да кажа още нещо, но вместо това само въздъхнах. Ако не разбираше какво ѝ казвам, повече думи щяха само да я отегчат.
— Постъпваш правилно — каза тя.
И след като не реагирах, добави:
— Майка ми щеше да иска да се учи. И ако тя беше тук, знам, че щеше да настоява всяко дете да получи тази възможност. Прав си. — Започна да събира съкровищата си. Не помоли за помощ, а само изпъна брадичка, за да задържи нещата до гърдите си. С много тих глас добави: — Но ми се искаше да не си прав и да не ми се налагаше да уча с тях.
Отворих ѝ вратата и я последвах навън.
Почти бяхме стигнали вратата на стаята ѝ, когато чух тупането на пантофи с твърди подметки, погледнах назад и видях Шън, която се носеше към мен като кораб с изпънати платна.
— Холдър Беджърлок — каза тя властно. Пчеличка забърза крачка. Обърнах се към Шън, за да дам възможност на дъщеря си да избяга.
— Добър ден, лейди Шън — поздравих я с усмивка, макар да не ми беше до нея.
— Трябва да поговоря с вас — каза тя без дъх няколко крачки преди да е стигнала достатъчно близо за разговор. Когато спря, започна без предисловия: — Кога ще започнат уроците ми по музика? И учителят ми по танци би трябвало да дойде от самия замък Бъкип, ако не от Джамайлия. Исках да съм сигурна, че разбирате това. Не желая да бъда ограничена с това, че знам само старите стъпки.
Задържах усмивката си с усилие.
— Уроци по музика. Не съм сигурен дали писар Фицбдителен е подготвен да преподава…
Тя тръсна нетърпеливо глава, кестенявите ѝ къдрици се люшнаха. Движението лъхна миризмата ѝ към мен. Моли винаги беше носила парфюми на цветя и билки: джинджифил и канела, роза и лилия. Мирисът, който стигна до мен от Шън, не напомняше за градина. Почти мигновено ми причини главоболие. Тя отстъпи назад, после направи стъпка напред и продължи: — Вече говорих с него, преди три дни. Съгласен е с вас, че не е квалифициран да ме учи да свиря на инструменти или да пея, но подхвърли, че ако имението приюти няколко менестрела за зимата, те често с удоволствие учат млади дами на музикални постижения срещу скромно заплащане. И тогава го попитах за танци и…
— Писар Фицбдителен все още се възстановява. Кога говорихте с него?
— Когато отидох в стаите му да му изкажа благопожеланията си, разбира се. Горкият човек, помислих си, отпратен от замък Бъкип и удоволствията на двора в този затънтен край! Сигурна бях, че е самотен и отегчен във възстановяването си, тъй че го посетих и го въвлякох в разговор, за да му повдигна духа. За жалост не е опитен събеседник, но аз добре знам как да измъкна един свенлив човек от черупката му. Тъй че когато го попитах дали може да танцува и той ми каза, че може, и то съвсем добре, попитах дали би могъл да ме научи на някои от по-новите стъпки и той каза, че се опасява, че състоянието му ще му попречи да танцува изящно за известно време. Точно тогава подхвърли, че може би ще ми трябва инструктор. Тъй че, разбира се, казах на Ридъл и… той не е говорил с вас, нали? Като за слуга е много разсеян! Направо безполезен. Чудно ми е, че изобщо го държите тук!
Връщах ума си към последните ни разговори с Ридъл в усилие да измъкна някаква податка за какво изобщо ми говори тя. Бях се разсеял от мисълта, че е досадила на горкия Фицбдителен с бърборенето си.
— Ридъл всъщност е човек на лейди Копривка, само зает на лорд Сенч, за да ви пази. И да наглежда младата лейди Пчеличка, сестра ѝ.