— „Сестра“ ѝ. — Шън се усмихна. Кривна глава към мен и ме удостои с нотка съчувствие. — Уважавам ви, холдър Беджърлок. Наистина. Живеете в дома на доведената си дъщеря, поддържате го толкова усърдно. И предлагате убежище на незаконните деца от Бъкип. На самия Фицбдителен, на мен и на Пчеличка. Кой лорд е баща ѝ, че трябва да се крие тук при вас? Според мен баща ѝ е бил от Фароу. Чувала съм, че пшеничената коса и светлите очи са по-обичайни там.
Ако не разполагах с предимството от годините обучение при Сенч, мисля, че за първи път в живота си щях да ударя невъоръжена жена. Гледах я и прикривах всичко, което изпитвах от празната ѝ усмивка. А дали беше празна? Дали не целеше да ме нарани? Пчеличка наистина беше права. Едно момиче не е нужно да удари, за да нарани някого. Не можех да определя дали ударът, който ми беше нанесла, е преднамерен. Беше кривнала глава и се усмихваше съзаклятнически, сякаш молеше за някоя малка улична клюка. Заговорих бавно и тихо.
— Пчеличка е моя истинска дъщеря, детето, което ми роди любящата ми съпруга. Никакво петно на незаконна връзка не тегне върху нея.
Погледът ѝ се промени, съчувствието ѝ явно стана по-силно.
— О, моля за извинение. Мислех, че след като изобщо не прилича на вас… но разбира се, сигурна съм, че знаете кое е вярно в това отношение. Тъй че значи само три копелета търсим убежище във Върбов лес. Аз, Фицбдителен и, разбира се, вие.
Уподобих тона ѝ съвършено.
— Именно.
Чух тихи стъпки, погледнах покрай нея и видях приближаващия се Ридъл. Движенията му се забавиха все едно беше видял присвил се за скок рис или змия, стегнала се за удар. Колебанието му преля в ужас, щом реши, че може би ще трябва да се опита да защити Шън от мен. Кога ме беше опознал толкова добре? Отстъпих от нея и видях как раменете му се отпуснаха, а после отново се напрегнаха, щом Шън повтори движението ми и се доближи достатъчно, за да си докара белята. Очите му срещнаха моите за миг и след това той закрачи по-спокойно. Когато докосна Шън по рамото, тя подскочи. Изобщо не бе усетила приближаването му.
— Уредил съм ви среща с Ревъл — излъга той. — Мисля, че можем да разчитаме на него за подходящ инструктор по музика за вас. И може би за учител по танци също.
Тя настръхна, може би обидена, че са я докоснали, и докато той задържа вниманието ѝ, се отдалечих, оставяйки го с проблема. Нечестно може би, но по-безопасно за всички ни.
На сигурно в кабинета ми, зад затворената врата, най-сетне си позволих да изпитам всичко, което се беше надигнало в мен. Гневът беше първи. Как смееше тя, гостенка в дома ми, да говори така за дъщеря ми! Петното на името на Моли беше също толкова непростимо. Но гневът бе последван от изумление. Защо? Защо Шън, която зависеше от добрата ми воля, бе казала такива неща? Толкова ли бях сляп за всички нива на учтивост, че тя бе сметнала такъв въпрос за приемлив? Съзнателно ли се беше опитала да ме оскърби или нарани, и ако да, защо?
Наистина ли вярваше, че Моли ми е изневерила? Дали и други гледаха светлата коса и сините очи на Пчеличка и ме смятаха за глупак?
Овладях се, седнах на писалището и за миг хвърлих поглед към стената. Над шпионката на Пчеличка бях закрепил паяжина с отдавна изсъхнало късче от птиче в нея. Висеше неподвижно, освен когато Пчеличка беше от другата страна. Леко беше трепнала, когато бях влязъл. Значи беше там. Зачудих се дали е влязла преди мен в кабинета, или е използвала лошо прикрития си вход от килера. Надявах се да не плаче заради идиотизма на баща ѝ да се разпорежда със съкровищата ѝ. Трудно ми беше да понеса гнева ѝ, но плачът щеше да е още по-лош.
Погледнах свитъка на бюрото си. В момента не изпитвах голям интерес към него; беше написан в архаичен стил и с избеляло мастило и беше нещо, което Сенч ми беше изпратил за преписване: описваха се упражнения в Умението за нови ученици. Едва ли би заинтересувал дъщеря ми. Косъмът, който бях поставил на единия ъгъл, беше непокътнат. Тъй. Днес не беше ровила из нещата ми. Бях убеден, че го е правила редовно. Не бях сигурен кога е започнала да чете листове в кабинета ми, тъй че не можех да знам какво е видяла от личните ми писания. Въздъхнах. Всеки път, когато си помислех, че съм направил стъпка напред към това да съм по-добър баща, откривах нов свой провал. Не се бях противопоставил на идеята ѝ да ме проучва; бях знаел, че може да чете, и бях проявил небрежност. В собствената си младост бях чел не едно писмо или свитък, небрежно оставен от Сенч.
Или така си бях мислил. Зачудих се дали тогава той е правел същото, каквото правех сега аз, като оставях само онова, което според мен можеше да заинтригува ума ѝ или да я образова. Личните си мисли записвах в дневник, който вече пишех само в спалнята си. Дори и да знаеше за плъзгащото се чекмедже в големия скрин до леглото ми, тя нямаше да може да го отвори.