— Едва ли е необходимо — заявих твърдо и долових далечната му въздишка.
— Както прецениш — приключи той и оттегли ума си от нашите.
Направих както ме посъветва. Ридъл отиде в кръчмите, но не чу нищо. Не дойде никакво послание с въпрос какво се е случило с една млада вестоноска. Известно време ходех настръхнал, наострил сетива за всичко, което можеше да е и в най-малка степен необичайно. Но докато дните и месеците отминаваха, премеждието постепенно избледня в ума ми. Предположението на Ридъл, че може би никой от тях не е бил това, което твърдяха, и че сме се оказали случайни свидетели на нечие уреждане на сметки, бе толкова валидно, колкото всяко друго, което можех да си въобразя.
Години по-късно щях да се удивлявам на глупостта си. Как бях могъл да не го разбера? От толкова години бях очаквал и копнял за послание от Шута. А когато най-сетне то бе дошло, не го бях получил.
3.
Изсичането на Звездопад
Една тайна е само твоя докато не я споделиш. Кажи я на един човек и тя вече не е тайна.
Пилци кудкудякаха, хлапета крещяха и вкусната миризма на цвърчащо месо се носеше в летния въздух. Синьо лятно небе се извисяваше над сергиите на Крайречни дъбове, най-голямото тържище близо до имението Върбов лес. Крайречни дъбове беше градче на кръстопът, с добър достъп до околните ферми в долината и добре поддържания Кралски път, който водеше до едно пристанище на река Бък. Стоките идваха както надолу, така и нагоре по реката, а и от далечни затънтени селца. На десетия ден тържищата бяха най-оживени и фермерски коли изпълваха пазарния кръг, докато по-дребни продавачи бяха изпънали сергиите си или проснали одеяла на селската морава под широките дъбове, които даваха името на селището. По-бедните търговци нямаха нещо повече за предлагане от пресни зеленчуци или домашни изделия, подредени на черги на земята, докато фермерите с повече земя подреждаха временни скамейки, които да поберат кошове с вапцана вълна, пити сирене и резени пушено свинско.
Зад пазарните сергии бяха местните търговци на Крайречни дъбове. Имаше обущарница, дюкян за платове, калайджия и голяма ковачница. Ханът „Кралските псета“ бе подредил пейки и маси отвън под сянката. Търговецът на платове бе напълнил рафтовете с топове тъкани и чилета боядисана прежда, ковашкият дюкян предлагаше стоки от калай, желязо и мед, а обущарят беше изнесъл пейката си пред дюкяна, седеше и шиеше червена дамска пантофка. Приятната глъч на пазарящ и клюкарстващ народ се отцеждаше и напираше на вълни в ушите ми.
Бях се настанил на една от кръчмарските пейки под дъба, с халба сайдер до лакътя. Бях изпълнил поръчките си. Бяхме получили вест от Справедлив — първата стигнала до нас от много месеци. С Пламен бяха напуснали дома преди почти три години и с присъщата младежка пренебрежителност за тревогите на старите пращаха съобщения само спорадично. Беше завършил първата си година чирачество при един майстор на коли във Високи хълмове и майсторът му беше много доволен от него. Беше написал, че Пламен се е хванал на работа на един речен сал и бил доволен от нея. Двамата с Моли се бяхме възрадвали на тази новина. Но момчето беше добавило и че е загубило любимия си нож, с костена дръжка и тънко, леко извито острие, което ковачът в Крайречни дъбове му бе направил, когато бе на тринайсет. Бях направил поръчката за нов нож преди две седмици и днес го прибрах. Това единствено малко пакетче беше в краката ми с още няколко други покупки, които Моли вече беше събрала.
Гледах обущаря и се чудех дали на Моли ще ѝ харесат червени пантофки. Но явно този чифт бе уговорен. Пред очите ми стройна млада жена с гъсти палави къдрици излезе от пазарската навалица и застана пред обущаря. Не можех да чуя какво си говореха, но мъжът направи още три шева и възел, отхапа нишката и ѝ предложи пантофката и другарката ѝ. С лице, грейнало от весела усмивка, тя остави няколко медника на пейката и седна, за да опита новите си обувки. Стана, вдигна полите си почти до коленете и опита няколко танцови стъпки направо на прашната улица.
Ухилих се и се огледах за някой, с когото да споделя веселието си от дръзкото безочие, с което младата хубавица изразяваше радостта си. Но двамата стари орачи на другия край на пейката се чудеха дали ще завали дъжд, или не, а моята Моли беше там някъде сред другите купувачи и се наслаждаваше на ден в пазарене с търговци. В миналото, докато момчетата бяха по-малки и Търпение бе жива, пазарните дни бяха доста по-сложни начинания. Но за малко повече от година бяхме загубили мащехата ми и бяхме видели как момчетата поеха всяко по своя път. Мисля, че почти година и двамата бяхме стъписани от рязката промяна в живота ни. Едва наскоро предпазливо бяхме започнали да проучваме новите си възможности. Днес се бяхме измъкнали от житейските си ограничения като господарка и арендатор за имението, за да си позволим един ден за себе си. Бяхме го замислили добре. Моли си имаше списък с неща, които искаше да купи. Аз нямах нужда от списък, за да ми напомня, че това е моят ден на безгрижие. Очаквах музика по време на вечеря в странноприемницата. Ако се забавехме прекалено, можехме дори да отседнем за нощта и да започнем пътуването си обратно до Върбов лес на следващата заран. Разсеяно се зачудих защо мисълта за двама ни с Моли сами през нощта в един хан избуя в ума ми по-уместно за петнайсетгодишно момче, отколкото за мъж на петдесет. Накара ме да се усмихна.