Но нищо важно нямаше около мен. Бях едно малко момиче, облечено в много обикновени дрешки, без никаква възбуждаща история, която да разкаже. Не можех дори да се включа в разговора, който Шън подхвана и след това умело го насочи към себе си и изисканото си възпитание. Говореше за детството си в дома на дядо си и баба си, разказваше истории за разни известни менестрели, които били идвали да изнасят представления, и за благородници, идвали да гостуват. Доста често Фицбдителен възкликваше, че той също е чувал изпълнението на еди-кой си менестрел или че познава лейди Еди-коя си от нейно гостуване в замъка Бъкип. Когато спомена менестрела Хеп, тя остави вилицата си и възкликна, че била чувала, че бил най-забавният от менестрелите и знаел всички хумористични песни. Копнеех да отворя уста и да кажа, че той ми е като по-голям брат и че веднъж ми беше дал кукличка. Но те си говореха помежду си, не на мен, и ако бях проговорила, щеше да изглежда, че съм подслушвала. Но в този момент как копнеех Хеп изведнъж да може да се появи, дошъл на случайно гостуване, и да ме поздрави като родна сестра.
Сякаш с това щях да порасна в очите на писар Фицбдителен. Не. За него единствената личност на масата беше Шън. Тя му се усмихна, докато отпиваше вино, а той вдигна чашата си и ѝ отвърна с усмивка. Баща ми говореше с Ридъл за връщането му в Бъкип: кога ще замине, какви писма ще занесе на лорд Сенч и лейди Копривка, и дори на крал Предан. Гроздето във Върбов лес тази година беше много добро, а имаше и сладка, които искаше да изпрати на лейди Кетрикен, както и вино, отлежало вече пет години в избите ни.
А аз седях мълчаливо между тях, режех и хапвах от месото, мажех си хляб с масло и гледах настрани всеки път щом Елм влезеше в стаята, за да сложи ново блюдо или да разчисти чинии. Вече беше достатъчно голяма, за да сервира на маса, а престилката ѝ в зеленото и жълтото на Върбов лес ѝ подхождаше много добре. Косата ѝ беше изпъната по главата и бе стегната в грижливо изплетена плитка. Исках да вдигна ръка към главата си, за да видя дали светлата ми туфа коса все още е сресана спретнато, или се е разрошила като царевична свила. Пъхнах ръце под масата и ги стиснах здраво.
Когато дойде време да ставаме от масата, наставникът ми почти скочи, дръпна назад стола на Шън и ѝ предложи ръката си. Тя я прие с готовност и благодари на „Лант“ много чаровно. Тъй. Той беше Лант за нея и писар Фицбдителен за мен. Баща ми ми предложи ръката си и аз го погледнах изненадано; тъмните му очи проблеснаха насмешливо, когато хвърли поглед към младата двойка. Погледна Ридъл, който завъртя очи, но също изглеждаше очарован от поведението им. Не намерих в това нищо забавно.
— Ще се прибера в стаята си веднага — казах тихо.
— Да не ти е зле? — попита ме бързо баща ми с тревога в очите.
— Не. Просто имах дълъг ден.
— Добре. Ще почукам на вратата ти по-късно да ти кажа лека нощ.
Кимнах. Предупреждаваше ли ме да бъда там, където казах, че ще съм? Е, щях да съм там. До тогава. Взех един свещник, за да си осветявам пътя.
Лейди Шън и писар Фицбдителен дори не бяха забелязали, че сме спрели. Бяха излезли от трапезарията и тръгваха към една от по-уютните дневни. Не исках дори да ги видя как сядат да си бъбрят. Обърнах гръб на всички и си тръгнах, свила ръка около пламъчето на свещта.
Наистина беше дълъг ден, но не заради нещо, което бях правила. По-скоро неправенето беше проточило часовете ми. Не бях слизала до конюшните. Известно време бях седяла затворена в скривалището си, докато татко ми и Ридъл говореха, а после се измъкнах през прохода и излязох крадешком в кухните. Но не посмях да се задържа там и да гледам как Майлд меси хляба и обръща шиша. Лея вече беше винаги там, метеше или помагаше с каквото ѝ кажат. Тъмните ѝ очи бяха като ножове, а устата ѝ стисната, все едно едва сдържаше злите си думи. Тъй че бях прекарала повечето от деня в една от оранжериите на Търпение, с копие от „Приказки за Старата кръв“ на Беджърлок. Всеки път, когато баща ми ме видеше с нея, ми предлагаше друга книга, което ме убеди, че в нея има нещо, което той не иска да прочета. Но все пак не ми я беше взел. Тъй че бях решила твърдо да я прочета цялата, дори и най-скучните части. Днес я бях свършила и все още нямах никаква представа коя част от нея не е искал да прочета. После пообикалях растенията и ги изчистих от мъртвите листа и клонки. Тъй като повечето растения бяха заспали за зимата, не беше интересно.
Когато стигнах до вратата на старата ми стая, забавих и погледнах предпазливо през рамо. Влязох и оставих вратата да се затвори зад мен. Стоях неподвижно, дишах тихо и изчаквах очите ми да се пригодят. Свещта едва можеше да изтласка тъмнината. Тръгнах бавно напред, пипнешком. Намерих ъгловия пилон на леглото ми. С опипване отидох до опразнената ракла до него. Само няколко стъпки и дланите ми опряха студения камък на камината.