Вратата към слугинската стая беше затворена и изведнъж това ми се стори плашещо. По гърба ми полазиха мравки. Пратеничката беше умряла там вътре. Не, всъщност беше умряла на леглото ми. Точно зад мен. Не можех да се насиля да се обърна и да погледна към него. Това, че знаех, че съм глупава, не помогна. А наистина ли бях глупава? Казала бях на Шън, че всички знаят, че призраците се задържат само на мястото, където човекът е умрял. А пратеничката беше умряла там. Бавно се обърнах. Ръцете ми трепереха, и свещта също — и мяташе сенки, които заподскачаха из стаята.
Леглото — само рамка без дюшек, чаршафи и завивки — беше празно. Глупава бях. Нямаше да се вторача в него. Нямаше. Обърнах се отново към затворената врата. Събрах смелост и тръгнах към нея. Сложих ръка на бравата. Беше студена. По-студена, отколкото бе естествено? Щеше ли призракът ѝ да се задържи там, където неволно я бяхме изоставили? Открехнах вратата. Течението почти засмука пламъчето на свещта. Изчаках, после надникнах вътре.
Стаичката беше по-празна, отколкото я бях видяла последния път. Старата стойка и кана си бяха там. И тежката рамка на леглото все още беше избутана плътно до тайния ми вход.
Заговорих на призрака:
— Ако знаех, че си тук, щях да се погрижа по-добре за теб. Мислех, че си избягала.
Не усетих промяна в надвисналата тъмнина, но се почувствах малко по-храбра от това, че бях посмяла да говоря.
По-трудно беше да издърпам леглото от скрития вход, докато държа свещта, но се справих. Качих се на него, за да дръпна лоста, а след това слязох отново, за да вляза. Капнах от восъка на пода на прохода и залепих свещта в него, преди да издърпам отново леглото на мястото му и да затворя вратата. В скрития си лабиринт мигновено се почувствах по-добре. Вдигнах свещта, тръгнах по знаците — не че вече ми трябваха — и стигнах до малкото си леговище. Точно пред него изведнъж спрях озадачена. Нещо беше различно. Миризма? Лека топлина? Огледах внимателно, но не видях нищо нередно. Предпазливо пристъпих напред, спънах се и се проснах на пода. Свещта изскочи от ръката ми, изтъркаля се в полукръг и само благодарение на най-добрия възможен късмет не изгасна. Но за лош късмет стигна до един навит свитък, който бях оставила на пода. Краят му тъкмо започна да тлее с воня на горяща кожа, когато се вдигнах на колене и сграбчих свещта. Изправих я в свещника и се обърнах да видя какво ме е спънало. Бях го усетила като забравен парцал. Топъл парцал?
В същия момент парцалът се надигна бавно от пода, протегна се и ми изсъска укорително. Само много тънкият край на навито пеперудено крило издаваше наметалото на пода. Хвърлих се към него, сграбчих го и го притиснах до гърдите си. Беше топло и миришеше на котарак.
— Какво правиш тук? — попитах ядосано.
Спях. Беше топло.
— Това е мое. Няма да вземаш неща от лавицата ми.
Огледах се и видях, че чинията, която бях поставила върху купата с корав хляб, е избутана настрани. Със сгънатото наметало под мишницата бързо огледах запасите си. Хлябът беше надъвкан от единия край и оставен. Бях донесла и половин наденица, но от нея бяха останали само кожички.
— Изял си ми храната! И си спал на наметалото ми!
Не твоето. Нейното.
Спрях се задъхана.
— Е, вече е мое. Тя е мъртва.
Да. Тъй че е мое. Беше обещано на мен.
Зяпнах го. Спомените ми за онзи ден бяха обвити в мъгла — не за събитията от вечерта, а за сутрешните. Не можех да си спомня защо бях тръгнала към онази част от дворовете на имението. Беше сенчесто и студено, неприветливо в сивите и мокри дни. Спомнях си смътно как видях пеперуденото крило на земята; не знаех дали беше спомен от онзи ден, или спомен от мой сън. Но помнех, че когато татко ми се беше приближил, извика изненадано. И нещо беше избягало в храстите. Нещо черно и космато.
Да. Аз бях.
— Това не означава, че наметалото е твое.
Той се изправи и уви опашката си около белите си крачета. Имаше жълти очи, забелязах, и светлината на свещта заигра в тях. Тя го даде на мен. Беше честна размяна.
— За какво? Какво има да размени една котка?
Златист блясък се появи в жълтите очи и разбрах, че съм го обидила. Бях обидила котка. Просто една котка. Защо тогава по гърба ми пробяга тръпка на страх? Сетих се, че майка ми ми казваше да не ме е срам да се извиня, когато съм сбъркала. Казваше, че ако били спазвали това правило, това щяло да спести и на нея, и на татко ми много неприятности. След това въздишаше и добавяше, че никога не трябва да си мисля, че едно извинение може напълно да заличи това, което съм направила или казала. Все пак си струваше да опитам.