Фицрицарин!
Пресягането с Умение бе като вик в ума ми, тревожен вик, останал нечут за всеки друг на пазара. Разбрах мигновено, че е Копривка и че е изпълнена с тревога. Магията на Умението е такава: побира за миг безкрайно много информация. Част от ума ми забеляза, че ме нарече „Фицрицарин“, не Том Беджърлок, нито дори Сенчестия вълк. Никога не ме наричаше „татко“. Загубил бях правото на това обръщение преди години. Но „Фицрицарин“ говореше за неща, които имаха повече общо с короната на Пророка, отколкото с фамилните ни връзки.
Какво има?
Отпуснах се на пейката и изписах празна усмивка на лицето си, докато мислите ми и Умението се пресягаха в далечината към замъка Бъкип на брега. Виждах извисените клони на дъба на фона на синьото небе, но също имах усещането за потънала в сумрак стая около Копривка.
Сенч. Мислим, че е паднал и може би си е ударил главата. Намерили са го проснат на стъпалата на Краличината градина тази сутрин. Не знаем колко дълго е бил там и не успяваме да го събудим. Крал Предан иска да дойдеш веднага.
Тук съм — уверих я. — Нека да го видя.
Сега го докосвам. Не можеш ли да го усетиш? Аз не можах, и Предан не можа, А Шишко беше напълно озадачен. „Виждам го, но го няма“ — така ни каза.
Студени пипала на страх плъзнаха от корема към сърцето ми. Стар спомен за Кетрикен, падаща от същите онези стъпала, жертва на заговор да бъде убито нероденото ѝ дете при падането, изпълни ума ми. Мигновено се зачудих дали падането на Сенч е било злополука. Опитах се да скрия мисълта от Копривка, докато посягах през нея, за да се домогна до Сенч. Нищо. Не мога да го усетя. Жив ли е? — попитах, докато се мъчех да се вкопча в някакво подобие на спокойствие. Изтласках Умението и още по-силно усетих стаята, където Копривка седеше до легло с балдахин. Прозорците със спуснатите пердета я държаха в сумрак. Някъде гореше малък мангал — надуших пронизващия дим на горящи лековити билки. Седях на открито, на свежия въздух, ала усещах задуха на затворената стая около себе си. Копривка си пое дъх и ми показа Сенч през очите си. Старият ми наставник лежеше под завивките, толкова вцепенен, все едно беше положен на погребална клада. Лицето му беше бледо, очите му хлътнали, оток затъмняваше слепоочието му и издуваше челото му на същата страна. Можех да видя съветника на крал Предан през очите на дъщеря ми, но нямах по-пълно усещане за него.
Той диша. Но отказва да се събуди и никой от нас няма усет за това, че е тук. Все едно докосвам…
Пръст — довърших мисълта ѝ. Точно така го бе изразил преди години Шишко, когато бях помолил него и Предан да се пресегнат с Умението и да ми помогнат да намерим Шута. Беше мъртъв за тях. Мъртъв и вече връщащ се в земята. Но той диша, нали?
Казах ти, че диша! Трескаво нетърпение, граничещо с ярост, обагри думите ѝ. Фиц! Нямаше да се пресегнем към теб, ако това бе просто лечение. А ако беше мъртъв, щях да ти кажа. Предан иска да дойдеш веднага, колкото може по-скоро. Дори след като Шишко им зае силата си, кръгът на Умелите не можа да достигне до него. Щом не можем да го достигнем, не можем да го изцерим. Ти си последната ни надежда.
Аз съм на тържището Крайречни дъбове. Ще трябва да се върна във Върбов лес да опаковам няколко неща и ще тръгна. До три дни или по-малко ще съм при вас.