— Нямам. Но ще донеса. Изненадана съм, че те намирам тук. Затворих входа в килера последния път, когато излезе.
Този лабиринт е пълен с дупки. Много. И ловът тук е добър. Мишки, плъхове. Птици в горните части.
Притихна, промъкна се пак под наметалото и се сгуши до мен. Продължих да чета, като се забавлявах, опитвайки се да отсея ласкателствата от фактите в това описание на древния ми предтеча. Граблин дошъл, победил жалките диваци, опитали се да отблъснат него и хората му, и превърнал Бъкип от грубото дървено укрепление, което превзел, в укрепена със стена крепост. Самият замък беше нараствал много години, строен главно от нападалите камъни, с които толкова изобилстваше този район. Много от тях били всъщност съвършено изсечени блокове.
Баща ми беше направил няколко бележки между редовете на тази част. Изглежда, го беше заинтересувало това, че замък Бъкип явно е бил издигнат първо като дървено укрепление върху съборените каменни основи на по-древна цитадела. Беше пресъграден в камък, но той бе изписал няколко въпроса, като например кой е построил първоначалното укрепление от обработени камъни и какво е станало с него. А на едната страна имаше малка рисунка на онова, което според него беше стояло като каменни стени, когато дошъл Граблин. Явно татко ми вярваше, че вече е имало много от замъка и че Граблин само е престроил онова, което някой друг е съборил.
Котаракът се надигна миг преди да усетя, че татко ми е в кабинета си. Когато затвори вратите и след това дръпна резето, котаракът изхвърча като космата мълния и изчезна в тъмното. Грабнах наметалото, свих го на топка и го пъхнах в долапа. Нямаше време да скрия свитъка, който бях взела от кабинета, преди баща ми да дойде. Вдигнах очи към него и той ми се усмихна.
— Е, ето те и теб!
— Да — съгласих се.
Той седна до мен. Изчака за миг и след като не казах нищо, започна с:
— Липсваше ми на обяд. Не дойде да се нахраниш с нас.
— Не бях гладна — отвърнах.
— Разбирам.
— И след дългата сутрин сред толкова много хора исках да съм сама за малко.
Той кимна и тъжната му усмивка ми подсказа, че разбира тази нужда. Потупа свитъка с показалеца си.
— И какво е това, което четеш?
„Бъди искрена.“
— Взех го от твоя рафт. За Граблин Пророка е, как вдигнал първото укрепление на скалите над град Бъкип.
— Хм. Градът е от много по-късно.
— А развалините? Те откъде са се взели?
Той смръщи чело.
— Моето предположение е, че е било укрепление на Праотците. Същият камък е използван в изправените камъни наблизо, Свидетелските камъни.
— Но нали Праотците са притежавали всякакви видове мощна магия. Защо ще им трябва укрепление? Кои са били враговете им? И кой е унищожил замъка първия път?
— Виж, това е много добър въпрос. Не много хора са го задавали и доколкото знам, никой не може да отговори на него.
Разговорът замря и за да кажа нещо, изтърсих:
— Бих искала някой ден да посетя замък Бъкип.
— Нима? Тогава ще го посетиш. — Замълча отново, а след това заговори сякаш думите бяха болезнени за него. — На обяд учителят ти говори за урока днес.
Замълчах си. Колкото и да беше нелепо, съжалих, че котаракът не е с мен.
Баща ми въздъхна.
— Похвали децата на гледачката на гъски за уменията им в аритметиката. И беше много доволен, че Лютиче може да чете и пише.
Изчаках. Той се покашля и добави:
— Лейди Шън попита каква полза има от смятането за дете, което ще израсне като гледач на гъски. Или какво би могъл да прочете един градинар на земята или в листата. Не вижда никакъв смисъл да се образоват децата на слуги.
— Ревъл може да чете, да пише и да смята — изтъкнах аз. — Мама често му даваше списъци и той взимаше пари и купуваше неща, които тя искаше на пазара, и донасяше точното количество. Дори една гледачка на гъски трябва да знае достатъчно числата, за да преброи яйцата в полога! А Лютиче ще научи много от четене на свитъците на Търпение за растения и градинарство. Готвачката Нътмег знае да чете и да пише и пресмята колко чувала брашно и колко солена риба ще ѝ трябва за зимата.
— Добър довод — одобри баща ми. — Също като този, който предложих на Шън. Е, след това попитах Лант как си се справила ти.
Лант. Баща ми вече го наричаше Лант, сякаш ми беше братовчед. Погледнах увитите си в одеялото стъпала. Бяха по-топли, когато котаракът беше тук. Почувствах се малко зле, сякаш нещо ужасно се беше вмъкнало в стомаха ми и се беше загнездило там.
— Не ми хареса това, което чух — каза тихо баща ми.
Нямах си никой на света, който да ме обича. Преглътнах. Думите ми излязоха без дъх.