— Беше ужасно място. Студено, тъмно и влажно. Стражът ни заплаши, че ще ни натика в килия и ще ни държи докато някой не дойде да ни потърси. Всички избягахме. О, несъмнено има хора, които заслужават такъв затвор, но никога повече не поисках да го погледна.
— Несъмнено — каза баща ми ведро, но Бащата Вълк погледна от очите му за миг и в погледа му имаше искри черен гняв. Зяпнах го. Бащата Вълк живееше в другия ми баща? Това беше разкритие за мен и почти не проговорих, докато размислях през остатъка от вечерта.
Когато яденето приключи, баща ми ми предложи ръката си. Успях да не издам изненадата си, щом я поех и той ме поведе към дневната, където мъжете получиха бренди, а за Шън имаше червено вино. За моя изненада на подноса имаше чаша сайдер с подправки за мен. Баща ми подхвана разговора ни за Праотците и писар Лант се включи. Бях изненадана колко е ведър; бях очаквала, че ще е сърдит или саркастичен, защото баща ми беше казал, че предишният му укор към него е бил доста рязък. Все пак писарят като че ли беше приел поправката и два пъти дори заговори пряко на мен по начин, който не изглеждаше снизходителен или подигравателен. Много, много бавно, реших, че е приел, че е сгрешил в преценката и в отношението си към мен, и че вече иска да го поправи.
Забелязах, че гледа баща ми едва ли не с тревога, сякаш одобрението му е изключително важно. „Бои се от него“, помислих си. А след това си помислих колко глупава бях да не проумея, че писар Лант е много уязвим не само защото беше видял на какво е способен баща ми още като момче, но също така защото разчиташе на неговото гостоприемство, за да остане скрит и невредим. Ако баща ми го изгонеше, къде можеше да отиде? Колко време щеше да мине, докато го намерят и убият? Чувствата ми станаха много смесени. Зеленоокият яд на Шън затова, че Фицбдителен обръща повече внимание на баща ми и на разговора, отколкото на нея, беше много удовлетворителен. В същото време се чувствах неловко, че грубостта му към мен в края на краищата бе довела до това да се държи пред баща ми раболепно като кутре. Смълчах се и повече гледах и слушах, отколкото говорех, а накрая помолих за извинение, като казах, че съм уморена.
Тази вечер легнах в приятната си нова стая. Мислите ми бяха объркани и неспокойни. Сънят ме споходи късно, а на сутринта Грижливка отново се появи, задърпа ме и се засуети с косата ми. Благодарих ѝ за дантелата, но този път я отказах, обясних, че се боя да не я изцапам с мастило и креда. Мисля, че тя с облекчение прие спасяването ѝ от такова възможно бедствие, но ме посъветва когато баща ми ме заведе на пазара да си купя малко дантела, каквато ми хареса, и да поръчам на шивачката да ми я ушие. Съгласих се, но едва ли щях да го направя. Бях открила, че не си падам по дантели и обици. Майка ми се беше радвала на такива украшения и обичах да гледам колко хубаво ѝ стояха. Повече обаче ме влечеше да подражавам на простото облекло и стил на баща ми.
Когато слязох на закуска, взех с мен свитъка с буквите. Оставих го до чинията си, поздравих всички на масата много учтиво и след това насочих вниманието си към храната. Въпреки подкрепата на баща ми ми призля като си помислих за предстоящите уроци. Баща ми може и да беше убедил Фицбдителен, че не съм някаква малка лъжлива глупачка, и учителят ми може би вече се боеше да се отнася пренебрежително с мен, но това нямаше да ми помогне много с другите деца. Извиних се рано, станах от масата и тръгнах към училищната стая.
Някои от децата вече бяха дошли. Децата на гъсарката бяха тук, застанали близо до момчето на градинаря. Лютиче сочеше буквите на свитъка им и им казваше имената на всяка. Настойчивост чакаше, облечен в ливреята на конярче, която му стоеше много по-добре, и беше почти като нов. Не бях сигурна дали повече ми харесва в жълто и синьо, отколкото с простите кожени дрехи. Едното му око беше посиняло, а долната му устна бе подута. Изглеждаше противно, когато се усмихна и надебелялата устна се изпъна болезнено. Но се усмихна като ме видя, сякаш изобщо не се бяхме карали. Тръгнах към него напълно объркана. Можеше ли да е толкова просто? Просто да се престорим, че никога не сме се карали; просто да се държим един с друг отново като преди? Не изглеждаше възможно. Но бях решена да опитам. Отвърнах му с усмивка и за миг неговата стана по-широка. После той вдигна ръка към подутата си уста и изохка. Но усмивката в очите му остана.
— Настойчивост — поздравих го, когато бях на две стъпки от него.